опитва да спре войната, и й беше невероятно трудно да възприеме всичко това. Беше
все едно да погледнеш към звездите и да се опитваш да си представиш колко е
голяма вселената. Копнееше за простите неща - обмислянето на поредната
татуировка, отиването до „Боул-о-Рама“ в събота вечер, флиртуването с готини
момчета и гаврътването на бира или изпушването на джойнт с приятелите й Кели,
Рита и Чармейн, които вероятно отдавна бяха загинали. Или по-лошо.
Липсваше й семейството. Кой да предположи, че някога биха й липсвали острият
глас на майка й, която вечно я кастри по някаква причина, и баща й в креслото,
изтегнат с бира в ръка и с очи, залепени за мача на петдесет и два инчовия плосък
екран на телевизора? Или лукавата й по-голяма сестра, която успяваше да я забърка
в неприятности с Дука и Дукесата на отказа, както наричаха родителите си. Но й
липсваха, понеже бяха нейна кръв и си бяха отишли, и никой –
заслужаваше да умре по този начин.
- Не, не са - каза тихо Итън и Ники не отговори. За момент си помисли, че е
проговорила на глас, но после осъзна, че не е, и нямаше представа откога ли той й
чете мислите, но сега...
- Отпреди малко - каза й той. - Не се притеснявай, не съм в главата ти през
цялото време. Просто се случва понякога.
Тя си дръпна ръката и той я остави да го стори. Разбираше я. Умът бе свещено
място и не бива да бъде шпиониран, но това беше една от най- дребните способности
на миротвореца.
„Това е причината да живееш сам - каза Итън на съществото. - Плашиш всички
останали.“
Отговорът го сполетя със собствения му, но все пак различен глас - малко по-
възрастен, тъжен и мрачен: „Ще ми се да беше толкова просто“.
Внезапно рукна силен дъжд. Даже не порой, а направо потоп.
Хана включи чистачката и откри, че въпреки добрите намерения на армията това
не им е било по специалността. Двигателчето стенеше като нещастник със зъбобол, а
маховете на перото не успяваха да поддържат стъклото чисто.
- Нищо не виждам, мътните го взели! - изръмжа Хана. - Ще трябва да спра и да
изчакам бурята!
Никой не се опита да й противоречи, когато тя настъпи спирачките и внимателно
паркира автобуса. Загаси двигателя, като забеляза, че с допълнителната тежест на
скотобойника и катеренето по стръмнините харчеха по около галон на шест мили.
- Я запалете някоя лампа - обърна се назад. - Няма нужда да изтощаваме
акумулатора.
Дейв стана, отиде до задната част на автобуса, където в кашон стояха няколко
маслени лампи, и използва бикчето си да запали две. Донесе ги отпред и ги намести
така, че да озаряват по-голямата част от купето, а Хана изключи вътрешното
осветление. Дъждът трополеше по покрива - звук, който допълнително опъваше
нервите. Дейв се върна на седалката си и изпъна крака на пътеката.
- Според мен остават някъде около седемдесет мили до отклонението за шосе 191
- каза той. Ставаше дума за пътя в Юта, който щеше да ги заведе на юг към Уайт
Меншън. От Междущатска 70 разстоянието до крайната им цел беше около сто
мили. - Ти как смяташ?
- Горе- долу толкова - Хана се изправи и се протегна хубаво. - Съвсем скоро
трябва да заредим отново.
- Добре - Дейв не хранеше илюзии, че могат да стигнат до Уайт Меншън с един
резервоар от петдесет галона. - Сега сме на около четвърт резервоар, така ли?
- Малко по-малко.
- Хубаво... - той погледна през най- близкия прозорец и видя само окъпан от
дъжда мрак. На едно място бяха уязвими за всичко, което може да се скита през
нощта, но в този порой нямаше как да се мръднат. Обърна се към Оливия: - Добре ли
си?
- И по-добре съм била. Но... да, добре съм.
- Джей Ди? Ти как се чувстваш?
Джон Дъглас знаеше, че Дейв се кани да му зададе този въпрос и истината беше,
че въобще не се чувстваше добре. Костите го боляха. Ставите му направо горяха.
Беше се започнало рано заранта с остри като пронизване с нож болки тук- там и се
влошаваше цял ден. Опита се да го припише на възрастта си и на умората... но се
страхуваше, че проблемът е по-сериозен. В десния крак го пробождаше болка, много
по-силна, отколкото от изкълчения глезен. Каза:
- Май не съм много добре. Ще донесеш ли по-наблизо някоя от лампите?
Дейв го стори. Джей Ди забеляза, че Итън го гледа, и си помисли: „Хлапето знае.
Точно както и аз знам, понеже съм виждал как се развива процесът“. Джей Ди
дръпна крачола на панталона си да провери ранения си глезен.
На изтънелия прасец имаше петно сивота. Беше около осем инча дълго и четири
широко. Стоеше леко изпъкнало като струпей от екзема.
Никой не каза и дума.
Джей Ди се изправи и макар че сърцето му препускаше, с тих и спокоен глас
заяви:
- Ще си сваля ризата. Да огледаме гърдите и гърба ми.
Гърдите му бяха чисти. Но когато се обърна и остави Оливия и Дейв да огледат
