- Затвори вратата, Ванс - Бийл се намести на въртящия се стол зад бюрото.
Обърна се към Итън и Джеферсън и им посочи креслата отпред. - Седнете, моля! Тук
достатъчно прохладно ли е според вас? Може още да намаля температурата, ако
желаете.
- Не съм от ледена планета - обади се Итън.
- О... добре. Ами... твоите очи.... са студен цвят.
Деримън седна на дивана, кръстоса крака и се приготви за изненади, понеже
нямаше представа какво иска Бийл от тези двамата, като изключим заявлението, че
президентът бил „любопитен“ да се види с тях.
- Имаме плодов сок - продължи Бийл. - Ябълка и портокал. Бих ви предложил
нещо по-силно, но се налага да пестим запасите... - последното се отнасяше за
Джеферсън.
- Имате ли кафе? - попита Итън. След това размисли, че може би не беше добра
идея да пие повече и да бъде принуден да изхвърли в президентската баня
излишната течност. Просто не му се струваше правилно. - Всъщност не, няма нужда,
нищо не искам.
- Добре - Бийл се облегна в креслото си и се взря в тавана, сякаш вниманието му
бе привлякло нещо особено важно там, горе. Изглеждаше, че се отнася право пред
очите им, и Джеферсън се принуди да проследи погледа на събеседника им, за да
види дали не оглежда някой паяк и не е очарован от паяжина, която се люлее
напред-назад под полъха от въздухоотвода на тавана.
- Съжалявам, замислих се - обясни президентът, връщайки се в настоящето. -
Джеферсън Джерико. Да. Помня те. Трябваше ми известно време да се сетя. Нали
знаеш... напоследък имам много работа, разбираш как е.
- Така е.
- Но няма да се проснем и да измрем просто ей така - допълни Бийл. Лявото му
око започна да потрепва - тик като вълнички в спокойно езеро. Вдигна ръка и
несъзнателно или не, потри виновното място, сякаш да го накара да спре. - Твърде
много жертви дадохме вече. Смели мъже и жени, които се сражават за нас. И
децата... те също измираха. Смятате ли, че нацията трябва да се предаде, да се свие и
да умре? Тогава... защо правим всичко това?
- Много сме далеч от това да се предадем - заяви Деримън.
- Да, така е. Връщаме си градовете. Чухте обръщението ми, нали?
Джеферсън кимна предпазливо.
- Докладите, които получавам... там навън има хора... не войници, просто
обикновени цивилни... които отвръщат на огъня. Благодаря на Господа, че си имат
оръжия, и преди две години никога не бих го казал, но благодаря на Бога, че някои
хора знаят как се правят бомби.
- Така си е - съгласи се Джеферсън.
- В крайна сметка ще спечелим. Мъглявите и горгоните... те не могат да ни
смажат. Ще ви издам една тайна. Върху нея се работи даже докато си говорим. Да им
кажа ли за бак-бомбите, Ванс?
И Итън, и Джеферсън видяха, че лицето на Деримън се помрачи. Макар да
запази мълчание, момчето можа да познае какво предстои, понеже съзнанието на
президента беше като развято парцаливо знаме, пълно с дупки.
- Ако желаете - отвърна Деримън с едва чут глас.
- Бак-бомбите се сглобяват в Кентъки. В пещерите - обясни Бийл, втренчен в
Джеферсън. - Когато проектът завърши, ще разполагаме с няколко хиляди бройки.
Става дума за бактериална война. Ще пуснем тези бомби върху крепостите на
горгоните и мъглявите. Обикновени земни бактерии, безвредни за нас, понеже сме
свикнали с тях. Имаме имунитет. Но извънземните... няма да разберат какво ги е
сполетяло. Хиляди бак-бомби ще им паднал на главите. Нали така?
Възцари се тишина.
- Така е била спасена Земята във „Войната на световете“ допълни Бийл. - Планът
ни ще успее. След това ще изгорим труповете и ще заровим останките с булдозери...
Труповете - повтори той и се намръщи. - Не е ли по-добре да се каже „останките“,
Ванс? Ти как смяташ?
Миротворецът се насили да попита:
- А къде са крепостите им?
- Моля?
- Крепостите им - Итън усети, че Деримън иска да се намеси, така че вдигна
показалец, за да си спечели още секунда. - Къде са на картата?
- Няма значение къде са разположени в момента - озъби се Деримън. - По
времето, когато проектът завърши, ще трябва и бездруго да направим преоценка на
ситуацията.
Итън извърна глава да го погледне:
- Наистина ли вярвате, че постъпвате правилно?
Мълчанието отново се проточи. Джеферсън бе принуден да се размърда и да
прочисти гърлото си, понеже внезапно атмосферата в стаята му се стори неудобно
натежала.
- Джеферсън Джерико! - възкликна президентът, лепвайки си нова измъчена
усмивка. - Гледах няколко пъти предаванията ти. Е... два пъти. На Аманда й
харесваше музиката. Имаше хор от Атланта онзи път, когато те гледах. Трябва да ти
кажа... че никога не бих те познал. Дори сега... ми е трудно да събера две и две.
- Ще трябва да се избръсна и да взема душ. Това ще помогне.
- И... нали спомена за Леон Къшман. Мислех си, опитвах се да си спомня.
