Толкова много хора, толкова много лица. После ми просветна. Партито в
апартамента на Джинджър Райт. Май 1992-ра. Бяхме в Литъл Рок за вечерята в чест
на Клинтън. Ами да, помня те! Мили боже, това сякаш беше страшно отдавна!
- В един друг живот! - съгласи се Джеферсън.
- Добре си паснахме. Какво ли не се въртеше около нас, всякакви луди, а ние си
изкарахме страхотно. Помня... стори ми се светски човек. Имаше много амбиция в
теб. И си успял да постигнеш нещо в живота си, така ли е?
- Опитах се.
- Сторил си много повече от простия опит, Леон. Но предполагам, сега трябва да
те наричам Джеферсън, така ли е?
- Това е в момента името на шофьорската ми книжка.
Коментарът предизвика нова вълна мълчание. Президентът отсъстващо завъртя
креслото си и се загледа във фототапета. Мина време, преди да проговори отново.
Това беше неговият кабинет и може би единственото, останало му на този свят, така
че никой не припираше и не го юркаше.
- Какъв величествен град - каза той и гласът му прозвуча дистанцирано и
приглушено. - С всичките прекрасни сгради. Всички паметници на мъртъвци. Снощи
си мислех... просто лежах в леглото и си мислех... за Библиотеката на конгреса, за
„Смитсониън“. Тези съкровища... тези величествени прелести. Какво е станало с тях,
Ванс?
- Сигурен съм, че още са си по местата.
- Но може и да не са. Може да са изгорени до основи. Всичко да е изчезнало.
Някои от тези сгради горяха, когато излетяхме. А сега... са пепел по вятъра.
- Не се товари с това, Джейсън. Трябва да си държиш мислите в ред!
- Да държа в ред... - отвърна президентът измъчено. Все още гледаше към
фототапета. Стисна здраво подлакътниците на креслото си. Кокалчетата му бяха
побелели. - Итън?
- Да, сър.
- Ще ми се да ти задам толкова много въпроси! Но знам... няма да съм в
състояние да разбера всички отговори. Може би дори нито един. А и ти може да не
искаш да ми отговаряш, понеже осъзнаваш, че аз... ние... още не сме дорасли. Ние
сме просто деца, нали?
- Юноши.
- Искам тази страна да оцелее. Исусе Христе... искам този свят да оцелее.
- Джейсън? - обади се Деримън. - Според мен трябва да...
- Тишина - спря го президентът, макар и меко. - Чух достатъчно доклади... -
Обърна креслото си, за да се взре в сребърните очи, и макар че невротичният тик
продължаваше да криви лицето му, Бийл изглеждаше по-спокоен, но и по-състарен,
отколкото преди малко. - Кажи ми точно защо вярваш, че трябва да влезеш в С4.
- Джейсън! - Деримън понечи да се изправи на крака, но президентът му махна с
ръка да си седне.
- Това е моят дълг, Ванс. Моят. Седя си тук като проклета кукла в скута на
вентрилоквист. Да, знам какво казват командирите ми, и за бак-бомбите знам, и
всичко друго, което ми носиш, но имам нужда да предприема нещо. Така че... давай,
Итън. Защо трябва да влезем в С4?
- Възразявам - обади се Деримън. - Това е ненужно.
- Сядай и мирувай или излез. Сериозно говоря, Ванс. Боже мили, сериозен съм!
Още една дума и излизаш през вратата!
Деримън не се обади повече, но притисна пръсти и към двете си слепоочия и
изглеждаше така, сякаш се кани да нададе продължителен, висок писък.
- С4 - подкани президентът. - Говори!
- Както ви казах, тук съм, за да спра тази война. Не мога да го сторя сам или без
чужда помощ. Смятам, че съм доведен тук, за да се срещна с вас и да ви убедя да
използвате отпечатъка от пръста си, за да ме вкарате в съоръжението. Все някой от
артефактите там трябва да ни е от полза.
- Но не си напълно сигурен - заключи Бийл. - Защо?
- Мога да чета мислите на хората и да долавям много неща. По-силен съм в
истинската си форма, отколкото в тази, но имам нужда от... наречете го... камуфлаж,
за да мога да комуникирам и да се движа сред вас. Има много неща, които знам и
умея, но едно не съм в състояние да върша - и то е да разчитам бъдещето. Тази книга
още не е написана... - Итън поспря, за да може президента да схване в цялост какво е
казал току-що. - Бих ви споделил обаче, че най- добрият ни шанс да спрем тази война
няма да бъде намерен в командирските доклади и при бак-бомбите. Ще се окаже
скрит в онова, което наричате „извънземни технологии“. Имате доказателство за
техните възможности тук, в комплекса. Струва си да се отиде до самия С4, дори и
само за да видя какво има там.
- Три часа полет с хеликоптер - посмя да се обади Деримън- през небеса,
управлявани от горгоните и мъглявите, с цел просто разглеждане? - треперещата му
челюст подсказа, че е готов на всякакъв вид отпор, за да защити повереника и
територията му.- Джейсън, нали знаеш какви са рисковете? Това същество... каквото
и да е той... признава, че извънземните го искат мъртъв. Ще се юрнат след
хеликоптера и ще го свалят веднага щом излетим!
- Те ще дойдат така или иначе - съгласи се Итън. - Мъглявите имат проследяващо
