Границата полностью

Итън се намръщи. Разбираше сериозността, с която му говори Дейв, но го

гризеше съвсем друго и в ума му се въртеше само то. Каза:

- Бялото имение. Да си чувал някога за него?

- Какво? Белия дом ли имаш предвид? Във Вашингтон? Какин общо има...

- Бялото имение - повтори Итън. - Не Белия дом. Според мен е някакво истинско

място и смятам, че имам нужда да ида там.

- Така ли? Е, аз пък смятам, че имам нужда да ида на шибаната луна. Да не си се

побъркал, хлапе? Това ли е? Откачил ли си?

Итън се взираше в светлината на маслената лампа. Кой беше той, честно? Откъде

беше дошъл? Не знаеше отговорите на тези въпроси, но знаеше някои истини и реши

да ги изрече.

- Смятам, че трябва да отида там. Смятам, че нещо желае да отида. Важно е, но не

знам защо. Това място... жилищният комплекс... не става. Тук не бива да остава

никой. Следващото нападение ще е последно за онези, които останат. Но вярвам, че

Бялото имение е истинско място... и мисля... вярвам... че нещо ми казва да ида там -

той погледна спокойно Дейв в очите. - Името ми се откри насън. Продължавам да

мисля за него. Можеш ли да провериш от мое име дали то съществува наистина и

къде се намира?

- О, сега пък си имаме прозрения в сънища, а? Какво следва? Ще обърнеш водата

на вино? Направи я на уиски и съм твой роб до гроб!

- И лимонада би ме зарадвала - отвърна Итън със сериозно изражение. - Казвам

ти каквото вече знаеш за „Пантър Ридж“. Сър - добави той, за да не прозвучи

неуважително. - Можеш ли, ако обичаш, да ми помогнеш да проверя за Бялото

имение? Да разпиташ дали някой случайно не го е чувал и къде се намира?

- О, че как. Ще проверя в интернет, как ти звучи? - Дейв се изправи. Сложи си

бейзболната шапка, още влажна от мазния дъжд. Нямаше представа защо е дошъл

тук да задава на момчето разни въпроси, но не беше получил отговори, които да го

устройват. Може би искаше да има... нещо... някакъв отговор, в който би могъл да се

вкопчи и да се държи за него. Вместо това... момчето сигурно беше побъркано и с

този факт се изчерпваше всичко.

Итън стана от леглото и последва Дейв извън стаята. В съседната, която служеше

за болнична чакалня, неколцина пациенти седяха на столове или в очакване на

лечение, или по време на лечение. Както и в апартамента на Дейв, и тук от

строшения таван висяха тръби и жици. Джей Ди беше зает с поставянето на шина на

лявата ръка на унил на вид мъж на средна възраст с мръсна бяла тениска и джинси, а

двете сестри се грижеха за други пациенти.

- Готов ли си да си ходиш? - попита Джей Ди, без да спира да се занимава с

шината на мъжа.

Итън кимна. Дейв почти беше стигнал до вратата. Както в апартамента на

Оливия, тази също не пасваше докрай в изкривената рамка.

- Внимавай - посъветва Джей Ди момчето. - Навън вали много силно и..

Мъжът с ранената ръка се обади:

- Хей! Чакай малко! Ти... синко... - Беше се втренчил в Итън. - Чакай. Познавам те

отнякъде. Нали?

Дейв спря точно до вратата и погледна през рамо. Навън дъждът блъскаше

здраво.

Итън не позна човека, който имаше къдрава сива коса, кафяви очи и лепната на

контузеното чело ивица лейкопласт.

- Не мисля... така... - Сърцето му се разтупа от искрица надежда. - Вие познавате

ли ме?

- Познат ми изглеждаш. Дойдох тук преди няколко дни с жена си. Струва ми се,

че съм те виждал и преди. По дяволите, Поли! - Сопна се той на Джей Ди, после

съсредоточи вниманието си върху момчето. - Мисля, че съм те виждал, но не си

спомням къде. Чакай малко... чакай... носеше., други дрехи. Риза... тъмночервена, с

един откъснат ръкав.

- Точно така - Дейв се върна по-наблизо. - Така беше облечен, когато го доведох

вчера. Та къде си го виждал?

Мъжът се накани да заговори, после нерешително замлъкна.

Изглеждаше доста объркан.

- Хайде, кажи ни - подкани го Джей Ди и спря да увива гипсовите бинтове.

- Сетих се! - Възкликна пациентът. - Бяхме с друга група. В мола. На може би

шест или седем мили оттук. Сградата беше съсипана. Опитвахме се да намерим ново

скривалище, понеже старото ни го разбиха. Пришълците се биеха над главите ни... и

ние си търсехме по-прилична бърлога да се скатаем. После... - той премести поглед

от Итън към Дейв и обратно и отново изглеждаше неспособен да намери думи. -

Извънземните сигурно току-що бяха минали оттам. Влязохме в помещение, където

имаше трупове. Човешки, мъртъвци от може би няколко часа... проснати сред

останките след взрив на стената. И... ти. Ти също лежеше там. Точно там съм те

виждал. Само дето... ти беше мъртъв. Като останалите. Шестима души, всичките

мъртви. Проснати сред онези ми ти тухли, ето там съм те виждал!

- Глупости! - изсумтя Дейв с надигащ се гняв. - Ако точно него си видял,

очевидно не е бил мъртъв.

- Да, ама... беше мъртъв. Според мен взривът беше избил стената и ги беше