Границата полностью

в черен пуловер с надпис със сребърни букви на предницата. Момчето беше

латиноамериканче и имаше дълга черна коса и гъсти вежди. На пуловера пишеше...

Спомни си., спомни си... моля те, спомни си...

И ето ти го надписа като видян през замъглено стъкло: „Ягуарите“.

Момчето говореше и ръкомахаше към модел... на вселената? Не... не вселената,

каквато е... А каквато някой в древен Рим си я е представял. Земята се намираше в

центъра на тази вселена. Момчето беше свързало моделчето с електрическо

двигателче и със завъртането на едно ключе показваше как боядисаните

стиропорени топчета на планетите обикалят около Земята по телчетата си.

Наричаше се „геоцентрична вселена“, припомни си термина юношата. Беше го

измислил някакъв си Клавдий. В спомена Итън си мислеше, че латиноамериканчето

- името му липсваше, липсваше - се беше справило много добре и няма да е никак

лесно да се мери е неговия успех, а непременно трябваше да вземе поне „В“ за своята

демонстрация. Проследи с поглед сянката на съученика си - тази на ръката му тъкмо

падна върху календар, на чиято страница бе написано 3 април. Представянето на

геоцентричната вселена почти беше приключило и всеки момент щеше да е негов

ред.

Итън - не, не се казваше така, името му беше съвсем различно - погледна към

часовника и видя, че е десет и четири минути. Щеше да е втори по ред, движеха се по

азбучен ред.

Азбучен ред, спомни си той. Беше първият ден от демонстрациите на проектите

по естествени науки. А латиноамериканчето се наричаше... как точно?

Фамилията му започваше... с А?

Връхлетя го като удар в корема - Алендес. Първото му име... бе, беше го изгубил.

Но Итън осъзна, че собствената му фамилия би следвало да започва с А или Б,

понеже в класа имаше двадесет и шест други ученици и...

- Може ли да се кача?

И Гари, и Итън се обърнаха към Ники Стануик, увиснала на стълбата, която

водеше към платформата. Намираше се само на няколко пръстена от изкатерването.

- Давай - каза Гари и се приближи да й помогне.

Тя се изкачи плавно и прекара минутка в отърсване на прахоляка от коленете на

джинсите си. След това отиде до Итън и се взря в пътя, а по камъчетата от звездата на

превръзката й танцуваха искрици отразена светлина. Каза:

- Много време отсъстват.

Итън кимна. Ранените вече бяха получили най-добрите възможни грижи, но тези

като Били Банкрофт просто не бяха в състояние да ходят. Имаше и неколцина на

смъртно легло, както и такива, починали, след като ги бяха извадили от руините. Той

предположи, че са останали около шейсет души, и половината от тях бяха ранени,

десетина - в наистина лошо състояние. Седемнайсет, ако броим и Роджър Пел,

съпругата му и тяхното оцеляло дете, които бяха тръгнали сами с пушките си и

мунициите за тях, няколко пластмасови туби с вода и част от последните консерви

храна. Бяха взели също и останалите коне. Никой не се опита да ги спре. Семейство

Пел възнамеряваха да избягват пътищата и да се насочат на изток към... и те не

знаеха накъде, но не влагаха особена вяра във възможността спасителната група да

открие превозно средство или някакво гориво и не искаха да чакат повече.

- Чух, че ако намерят камион, отиваме в Денвър - обърна се Ники към Итън.

- Кой ти го каза?

- Оливия.

- Хм... - промърмори момчето. Спомни си какво му каза Дейв, след като откри

Уайт Меншън в пътния атлас - Тръгваш на юг към Денвър, пресичаш Скалистите

планини по Междущатска 70 и на всяка крачка те причакват онези ми ти сиваци

и извънземни. Дали това означаваше, че в крайна сметка Оливия и Дейв ще го

заведат до върха? Че вярват, както вярва и той самият, че непременно трябва да

намери това място?

- Денвър е изтрит от лицето на земята. Започнаха да се сражават над града и го

разбиха около три месеца след началото на войната. Знаеше ли за това?

- Не знам почти нищо за случилото се.

- Поне така разправят хората, които са се измъкнали oт Денвър. Имаше оцелели,

които стигнаха до тук. Може да питаш мисис Ниега. Тя е видяла как падат

небостъргачите. Градът е в руини, така че защо ще искаме да ходим в Денвър?

„Защото е вратата към Междущатска магистрала 70“- помисли си Итън. На

глас попита:

- А ти къде искаш да отидеш?

- Да се разкарам от този кошмар. Отново да съм у дома. И всичко да си е каквото

беше. С мама и татко, и сестра ми. Всички да са отново живи... - гласът на Ники

започна да пресеква и тя се изчерви. - Искам си и окото обратно. Е, предполагам, че

ми се ще да ида на единственото място, където човек не може да попадне.