Итън чакаше, без да проговаря.
- Аха - съгласи се Итън. - Няма го.
- Хей, там май се задава нещо! - Прекъсна ги Гари и им подаде бинокъла си. -
Погледнете насам!
* * *
Почти осем часа по-рано куршум удари левия хълбок на коня на Хана Граймс, а
вторият изчатка по асфалта на „Уисдъм стрийт“, на около две мили от „Пантър
Ридж“. Хана успя да скочи от седлото, преди конят да падне. Снайперистът се беше
загнездил в закована с дъски къща сред редиците други заковани или изоставени
домове, но нямаше как да отгатнат откъде точно бе дошъл куршумът. Хана рискува
да я гръмнат, като се забави, за да довърши коня с изстрел в главата, а след това
сграбчи ръката на Дейв, метна се на седлото зад него и продължиха нататък, защото
така стояха нещата в последно време.
След още двайсетина мили стигнаха до четири големи влекача, паркирани пред
дърводобивна компания на кръстовището на „Саут Колидж авеню“ и „Карпентър
роуд“, но в машините не бяха оставени ключове, а офисът на компанията беше
залостен. Решиха проблема с помощта на тухла, хвърлена в прозорец от матирано
стъкло, но и след претърсването не откриха ключове, а и в бюрата имаше много
заключени чекмеджета.
- Слушайте - обади се Хана, - аз се реших да дойда само защото Оливия каза, че
можем да използваме училищен автобус.
Няколко години съм карала такъв като доброволка. Знам къде е депото и къде е
цистерната за гориво. Там има и сервиз - предполагам, ще се намери и някаква
помпа, която да ни влезе в употреба. Доста далеч е оттук, но подозирам, че е най-
добрият ни коз.
- Ами че да! - отвърна Дейв и така под ръководството на Хана те потеглиха на
север към депото за училищни автобуси на „ЛаПорт авеню“.
Влизаха в квартали, разбити от извънземни оръжия - цели изгорени до основи
карета с къщи, стопени на безформени буци метал коли, изкормени магазини и
молове със стоки, разсипани по опожарените паркинги. Видяха няколко по-големи
сгради, разрязани наполовина като с хирургически лазери, а парчетата бетон и тухли
блокираха улиците. Подминаха три изоставени градски автобуса, първия - катурнат
настрани, втория - с три спукани гуми и разбито предно стъкло, а върху третия се
бяха стоварили по-голямата част от горните два етажа на „Фърст нейшънъл банк“.
Железарията „Ейс Хардуер“ в центъра, на „Саут Колидж авеню“, беше смазана като
настъпена от гигантски ботуш, което сложи край на надеждите на Дейв да намери
помпа, преди да стигнат до депото.
- Остава ни около миля - обяви Хана и повече нямаше за какво да си говорят.
Макар и разположено сред изгорели сгради, окадени дървета и други руини,
депото беше пощадено от пожарите на войната. В него стояха дванадесет автобуса,
ръждясали от дъжда и паркирани както падне от уплашените си шофьори. Четири
бяха клекнали на спукани гуми, така че те не влизаха в сметката. Или някой вече бе
минал през портите с резачка, или ги бяха оставили отключени в онзи, както бе
изглеждало тогава, последен за света ден.
Първи проблем: да се намерят ключове за тези превозни средства. Дали имаше
оставени в кабините или под сенкобраните? Не, нямаше. Но вратата на офиса беше
строшена, вероятно в търсене на огнестрелно оръжие. Хана отиде до един от
подредените до стената метални шкафове и се опита да го отвори, но неговата
ключалка се оказа щракната.
- Ключовете са вътре, висят на куки с номера, които съвпадат с тези на автобусите
- тя извади револвера си. - Виждала съм да правят този номер по филмите, но
подозирам, че в реалността човек може да се простреля в главата, ако не внимава. И
двамата отстъпете назад!
Отстъплението се оказа разумен ход. За да стане номерът, бяха нужни два
изстрела и дори след тях ключалката беше по-скоро изтърбушена, отколкото
отворена, и се наложи да отскубнат от стената цялото шкафче. Но вътре имаше
ключове с номера точно като на намиращите се отвън автобуси. Следващият проблем
не ги накара да чакат дълго - прояви се, щом започнаха да отварят капаците и да
заничат към двигателите - всяка машина имаше по два големи, масивни
акумулатора, и двата разтекли се с жълти серни налепи и вероятно отдавна предали
богу дух.
- Дявол го взел! - разбесня се Дейв при този сблъсък с реалността. - Така няма да
стигнем доникъде!
- Добре, синко - обади се Хана малко по-спокойно. - Да не смяташ, че тук, на
паркинга, никога не е имало скапани акумулатори? Че никой не се е прецаквал и не
ги е оставял в училищния автобус по време на коледна или пролетна ваканция? Ами
цяло лято? Да, случвало се е. Държат резервни акумулатори в работилницата...
Тя посочи към дълга, червена тухлена сграда с плосък покрив и затворени
