Границата полностью

Итън не каза нищо - не можеше да очаква друг изход от ситуацията.

- Добре тогава. Поне пийнете малко вода. Има хляб и супа в столовата, ако си

промените намеренията - майорът си погледна часовника. - Ще е отворена още час.

Капитане, сега ти отговаряш за тях. Намери кой да остане на стража. Всички сте

свободни... освен теб, Карлос. Остани да се навърташ наоколо още малко.

Когато капитан Уолш изведе групата, майорът сплете пръсти и се втренчи през

сиянието на настолната лампа към Карлос Хернандес.

- Честен отговор. Аз ли съм лудият, или те?

- Сър?

- Искам да вярвам - каза Флеминг. - Мили Боже... как искам да повярвам!

Той въздъхна със звук, който му напомни за полъх край гроб, но може би... може

би... този полъх носеше семената на надеждата и те щяха да попаднат и да се

вкоренят на плодородна почва. „Границата - беше казало хлапето. - Ето за това се

сражават.“ Важното беше, че звучеше някак си правилно. Флеминг му вярваше. И

само нещо, което не идваше от този свят, би могло да знае подобен факт.

- Имаш пациенти, които се нуждаят от грижи. Очаква те дълга нощ.

- Да, сър - каза докторът и излезе от кабинета.

Флеминг поседя известно време, втренчен във въпросната забележителност на

картата на Юта. След още няколко минути изключи настолната лампа с длан, която

никой друг не видя да потреперва. След два часа изключваха светлините навсякъде, с

изключение на болницата, разположена в някогашния магазин на „Гап“, и тогава

молът щеше да бъде обхождан от войници с фенерчета. Поседя в тъмното, замислен

какъв е бил родният му град Сиатъл и в що за руина се беше превърнал днес.

Предполагаше, че и останалата част от света е в същото състояние и как изобщо би

могла да се върне към някогашното си положение? Без връзка с никого навън

нямаше и начин да се узнае. Дали всички ядрени електроцентрали са били

изключени по правилата, или няколко от тях са били изоставени и са се стопили, без

хора да контролират охлаждането им? Ами стотиците хиляди - милиони? - „изроди“,

както ги наричаше капитан Уолш, търчащи на свобода сред руините на градовете?

Дори ако войната приключеше, какво щеше да стане с тях?

А и дали съдбата на Земята зависеше от хлапето, стояло допреди малко пред

него?

Ако обаче... ако все пак беше възможно... то майор Флеминг нямаше да бъде

човекът, застанал на пътя му.

За тази работа и бездруго имаше предостатъчно алчни и хищни твари.

ДЕВЕТНАДЕСЕТ

Итън откри, че и до тоалетната не може да иде, без войникът да върви по петите

му. Нямаше течаща вода, така че в облицованата със зелени плочки баня между

някогашно „Абъркромби“ и „Американски орел“ вместо писоари стояха алуминиеви

кофи и черни пликове за боклук - вместо тоалетни чинии. Вонеше до небесата, но

поне имаше тоалетна хартия. Войникът отклони очи, докато Итън си вършеше

работата, но когато приключи, младият редник отново го зяпаше неотклонно.

Лампите в тази част на мола още светеха и генераторите работеха. Множество

хора обитаваха палатки, нарове и спални чували. Тук- там играеха на карти или

домино, четяха, говореха или се молеха, а някои просто лежаха и се взираха сляпо в

стените или в тавана. Дечица се забавляваха с играчки, взети от „Лърнинг сентър“

или „Дисни Стор“. Както и в „Пантър Ридж“, тук бяха събрани хора от всички

възрасти и поне на пръв поглед- от всякакви раси: същинска топилня в тази „Земя,

21

която е била на изобилието“ . Изглеждаше, че молът е бил разграбен в първите дни

на войната, понеже някои от прозорците бяха разбити отвън и всички магазини за

дрехи и обувки представляваха празни дупки - дори манекените бяха съблечени до

голо.

Итън забави ход. Войникът крачеше точно зад него.

- Само минутка - каза му, след като видя, когото търсеше.

Подмина пресъхналия фонтан и се изправи пред горгона, Джеф Къшман и

ниския плешивко. Двата счупени пръста на Къшман бяха шинирани с дръжки от

близалки и омотан върху тях лейкопласт. Той вече беше определил мястото си и се

беше пъхнал в спалния си чувал. Горгонът стоеше до своя, все още навит, сякаш

възнамеряваше да стърчи цяла нощ, а плешивкото седеше на пода със свалени

обувки, разтриваше стъпалата си и се мръщеше.

Войникът, разбира се, следваше Итън по петите, но той знаеше, че няма как да го

избегне. От спалния си чувал Къшман му отправи замъглен поглед. Горгонът

завъртя глава и втренчи в него непроницаемите си очи. Плешивкото не му обърна

внимание, дотолкова беше съсредоточен върху двата си проблема.

- Вие добре ли сте, хора? - попита Итън. И преди някой да успее да му отговори,

се обърна към горгона: - Не знаеш ли как се ползва спален чувал?

- Естествено, че знае - отвърна Къшман. - Просто го постели някъде, Джак. Точно

там е чудесно място.