втурне да спасява Бела. Видях ги заедно в онзи „Форд Таурус". И тук. И
след това... нищо.
- Случвало ли ти се е и преди?
- Не. Също така, вече не долавям ничии мисли. Като че ли дарбата ми
си е отишла.
Напрежението му вече като че ли нямаше нищо общо с нуждата на
Бела. Той изглеждаше скован от... страх. По дяволите. Вишъс беше
уплашен. Това бе толкова необичайно че предизвикваше шок. От всички
братя той бе този, който никога не се страхуваше. Като че ли беше роден
без необходимите рецептори за това или бе лишен от чувство за само
съхранение.
- Може би е само временно - каза Фюри. - Или... Мислиш ли, че
Хавърс може да помогне?
- Тук не става въпрос за физиология. - Ви пресуши чашата си и
протегна ръка. - Не изпивай всичката водка, братко.
Фюри му подаде бутилката.
- Може би трябва да разговаряш за проблема си с...
С кого? Къде можеше да потърси отговори Ви, който знаеше всичко?
Вишъс поклати глава.
- Не искам... Всъщност не искам да говоря за това. Забрави, че
изобщо съм казал нещо. - Докато си наливаше водка, лицето му помръкна
и се затвори.- Сигурен съм, че дарбата ми ще се върне. Да. Ще се върне.
Остави бутилката на масата до себе си и вдигна облечената си в
ръкавица ръка.
- Все пак това нещо все още свети като лампа. И макар вече да нямам
видения, предполагам, че все още съм наред. Е... доколкото изобщо съм
наред.
Мълчаха известно време. Фюри гледаше втренчено чашата си, Ви -
своята, а на заден фон гърмеше музиката на „Джий Юнит". Фюри
прочисти гърлото си.
207
- Може ли да те попитам за тях?
- За кого?
- За Бела и Зейдист.
Ви изруга.
- Аз не съм кристално кълбо, както знаеш. И не обичам да
предсказвам съдбата на хората.
- Да, съжалявам. Забрави.
Настъпи дълга тишина. После Вишъс прошепна:
- Не знам какво ще се случи с тях. Не знам, защото вече не... виждам.
***
Бъч слезе от кадилака, вдиша поглед към старата мръсна сграда с
апартаменти под наем и отново се запита защо, по дяволите, Джон бе
пожелал да дойде точно тук. Седма улица бе не само отвратителна, но и
опасна.
- Това ли е?
Момчето кимна и Бъч включи алармената инсталация на колата. Не
се тревожеше особено, че ще го откраднат в тяхно отсъствие. Хората,
които живееха в този квартал, щяха да бъдат убедени, че е на някой от
познатите им наркодилъри. Или на някоя още по-важна клечка от този
бизнес.
Джон отиде до вратата и я побутна. Тя се отвори със скърцане. Тук
вратите нямаха ключалки. Което не беше голяма изненада. Бъч го
последва, но пъхна ръка под палтото си, за да извади бързо оръжието си в
случай на нужда.
Джон зави наляво и тръгна по дълъг коридор. Вътре миришеше на
застоял цигарен дим, плесен и гниещи зеленчуци и беше почти толкова
студено, колкото и навън. Наемателите тук бяха като плъхове - човек не
можеше да ги види, а само да ги чуе от другата страна на тънките стени.
Момчето стигна до края на коридора и отвори вратата на пожарния
изход.
Стълбището се намираше вдясно. Стъпалата бяха така изтъркани, че
бяха покрити с дъски само на места, а някъде отгоре се чуваше шум от
капеща вода.
Джон постави длан на перилата, които бяха закрепени съвсем
хлабаво за стената, и започна бавно да се изкачва. Спря на площадката
между втория и третия етаж. Флуоресцентната лампа над главите им
светеше, но беше в много лошо състояние. Жиците стърчаха оголени, а
двете осветителни тела мигаха в отчаян опит да бъдат полезни.
Момчето сведе очи към скъсания стар линолеум, който покриваше
пода, после вдигна поглед към прозореца. Мръсното стъкло беше пукнато
- вероятно по него често хвърляха празни бутилки. Беше оцеляло
единствено заради предпазната телена мрежа.
От горния етаж се чуваха ругатни и викове - вид словесно насилие,
което, без съмнение, предвещаваше сбиване. Бъч се канеше да предложи
да се омитат оттук, когато Джон, като че ли прочел мислите му, затича
208
надолу по стълбите.
След по-малко от минута вече излизаха от тази западнала част на
града.
Бъч спря кадилака на един светофар.
- А сега - накъде?
Джон написа нещо в бележника си, после му го показа.
- У дома - измърмори Бъч, който все още нямаше представа защо
момчето бе поискало да отиде на онова стълбище.
