Джон поздрави Уелси, без да спре, и отиде в стаята си. Беше
благодарен, че тя разбира нуждата му от лично пространство. Затвори
вратата и хвърли бележника си на леглото, съблече палтото си и веднага
тръгна към душа. Докато чакаше водата да стане достатъчно топла,
съблече дрехите си. Веднага щом застана под нея, спря да трепери.
Когато се изми, облече тениска и анцуг и хвърли поглед на лаптопа
върху бюрото си. Седна пред него с мисълта, че може би трябва да напише
нещо Психоложката му беше предложила това като възможна терапия.
Господи... Да говори с онази жена за това, беше почти толкова лошо,
колкото и самото преживяване. Първоначално не възнамеряваше да бъде
толкова откровен, но само двайсет минути след началото на сеанса се
беше пречупил и ръката му беше започнала да пише сякаш сама,
неспособна да спре.
Затвори очи и се опита да си спомни как бе изглеждал мъжът, който
го беше притиснал до стената. Пред очите му изникна само неясна
картина. Обаче си спомняше съвсем ясно ножа. Острието му беше дълго
десетина сантиметра, а върхът бе остър като пронизителен писък.
Докосна с показалец тъч пада на лаптопа и логото на Windows ХР
изчезна от екрана. Имаше ново съобщение в електронната му поща. От
Сарел. Прочете го три пъти, преди да се опита да напише нещо.
Отговорът, който изпрати накрая, гласеше: „Здравей, Сарел, утре
вечер не съм свободен. Наистина съжалявам. Ще се свържа с теб след
известно време. Искрено твой. Джон. "
Всъщност... не искаше да я види никога вече. Е, поне не скоро. Не
искаше ла вижда никакви жени, независимо на коя раса са
представителки, освен Уелси, Мери, Бет и Бела. В живота му ме можеше
да има и намек за сексуалност, докато не се примиреше с онова, което му
беше сторено преди почти година.
Излезе от електронната поща и отвори нов документ. Пръстите му се
спряха над клавиатурата само за миг. После започнаха бързо да пишат.
34
Зейдист извърна глава и погледна часовника десет часът сутринта.
Десет... Колко часа бяха минали? Шестнайсет...
Затвори очи. Беше така изтощен, че едва дишаше. Лежеше по гръб с
разтворени широко крака и отпуснати ръце, откакто се бе откъснал от
209
Бела може би преди час.
Струваше му се, че е мината година, откакто беше влязъл в спалнята
си предишната нощ. Вратът и китките му горяха, защото тя се бе хранила
безброй пъти от него, а долу бе ожулен и наранен. Въздухът около тях бе
пропит с мириса на обвързването, а чаршафите бяха мокри от кръвта му и
другата негова течност, от която тя имаше нужда.
Не би заменил нито миг от това време за нещо друго. Затвори очи и
се запита дали вече може да заспи. Умираше от глад - нуждаеше се и от
кръв, и от храна. Склонността му да гладува, за да държи сетивата си
изострени, не можеше да победи нуждата му. Обаче не можеше да
помръдне.
Усети ласка в долната част на корема си, отвори с мъка клепачи и
погледна Бела. Хормоните отново бушуваха в нея и в отговор той се
втвърди за пореден път.
Зейдист се опита да се обърне на една страна, за да бъде там, където
имаха нужда от него, но бе прекалено слаб. Бела се притисна в тялото му
и той се опита да се повдигне, но главата му сякаш тежеше тонове.
Хвана ръката й и я дръпна върху себе си. След като го възседна, тя
го погледна шокирана и понечи да слезе от него.
- Всичко е наред - промълви той с дрезгав глас. Прочисти гърлото си,
но това не помогна. - Знам, че си ти.
Устните й докоснаха неговите и той я целуна в отговор, макар да не
можеше да повдигне ръка, за ла я притисне до себе си. Господи,
обожаваше да я целува. Обичаше да усеща устните й, доближаването на
лицето й до неговото, дъха й, нея. Това ли се бе случило през тази нощ?
Беше се влюбил?
Мирисът на обвързването, полепнал и по двама им, му даде отговора
на този въпрос. Осъзнаването на този факт преди би го шокирало, но в
момента бе така изтощен, че нямаше сили да се съпротивлява.
Бела се повдигна и той се плъзна в нея. Макар и останал без сили,
Зейдист изстена в екстаз. Не можеше да й се насити и знаеше, че
причината не е в нуждата й.
