— Не. Просто излагам нещата така, както би ги формулирал всеки опитен прокурор. Казаното дотук ви превръща в заподозрян за смъртта на вашия син. Сигурен съм, че са ви питали къде бяхте по време на убийството. Ще ви помоля да повторите и пред нас.
— Бях си у дома. Спях.
— Сам?
— Да!
— Значи нямате алиби — отбеляза Кинг и погледна Мишел. — Е, да вървим да докладваме. Поне открихме нова линия за разследване, с която да се заеме ФБР. — Той отново се завъртя към Кани. — Сигурен съм, че от Бюрото ще ви се обадят. Моля, не планирайте пътувания извън града в близко време.
Понечи да се надигне, но отново пребледнелият Кани го спря.
— Чакайте малко, само малко, по дяволите. Нямам нищо общо с убийството на Стив.
— При цялото ми уважение, мистър Кани, досега не съм срещал убиец, който да твърди обратното — отвърна Кинг.
Под въпросителния поглед на Кинг високият мъж свиваше и разпускаше юмруци. Накрая отново седна. След минута мълчание, през която сякаш търсеше най-подходящите думи, той каза:
— Стив беше син изцяло на майка си. Обожаваше я, прекланяше се пред нея. Когато тя почина, обвини мен.
— Не си спомням от какво точно почина — каза Кинг.
Домакинът нервно потри длани.
— Умря при автомобилна злополука преди повече от три години. Колата й изхвръкна от пътя и падна в дълбоко дере. Загинала е на място.
— Как може синът ви да обвинява вас? — заинтересува се Мишел.
— Откъде да знам, по дяволите? — изрева изведнъж Кани, после се успокои също тъй бързо. — Съжалявам. Както сами разбирате, много ми е трудно. — Тримата помълчаха. — Било е… по всичко личи, че е станало под влиянието на алкохола — изрече най-сетне Кани със съвсем тих глас.
— Съпругата ви е била пияна по време на катастрофата?
— Така изглежда. Беше изненадващо, защото тя никога не е пила сериозно.
— И бракът ви беше щастлив? — попита Мишел.
— Брак като брак — отговори сдържано Кани.
— В смисъл? — настоя Мишел.
— В смисъл, че имаше и добри, и лоши времена.
В този момент на вратата се появи икономката и каза на Кани, че го търсят по телефона. Той се извини и излезе.
Мишел се обърна към партньора си.
— Смяташ ли, че има нещо общо със смъртта на жена си?
— Не е изключено.
— Той определено крие нещо. А дали не е убил сина си?
— „Син“. Интересна дума.
Тя го изгледа с недоумение.
— Какво искаш да кажеш?
— Това, че Кани нито веднъж не го нарече свой син. Само Стив.
— Вярно. Не е изключено да има съвсем просто обяснение. Стив е бил почти мъж, а отношенията им са били обтегнати.
— Не. Смятам, че може би той сам ни даде отговора.
— Добре, Шон. Говори.
— Той обясняваше защо отношенията им се влошили. Каза, че Стив го обвинявал за смъртта на майка си.
— И какво?
— Точно преди това каза… — Кинг извади бележника си и зачете: „Стив беше син изцяло на майка си.“
— Да, в смисъл, че я е предпочитал пред баща си.
— Или, ако го вземем по-буквално, че тя е била негова майка…
Кинг млъкна и се втренчи в Мишел. Тя изведнъж проумя.
— А Роджър Кани не е бил негов баща.
Навън двигателят на пикапа заработи. Мъжът беше чул каквото му трябваше. Време бе да пристъпи към действие. Но първо трябваше да подготви почвата.
Кайл Монтгомъри все още не бе получил отговор на писмото си. Преди известно време беше наел пощенска кутия, която посочи като адрес за отговор. Изпрати писмото анонимно, разбира се. Текстът прикриваше — много хитроумно според него — факта, че всъщност не знаеше почти нищо. Разчиташе на нечистата съвест на получателя, за да изкопчи нещо важно, което за него означаваше нещо с материална стойност. И все пак започваше да се чуди дали не е сбъркал. Е, и така да беше, нямаше страшно. Поне според него.
Сега пътуваше към „Афродизиак“ с поредната доставка за своята „клиентка“. Не му се наложи да тегли наново от аптеката, защото предния път съобразително бе взел по-големи количества. Нямаше смисъл да рискува излишно.
Спря на препълнения паркинг и влезе вътре. Не забеляза как зад него спря друга кола. Унесен в мисли за идващото богатство, Кайл изобщо не бе усетил, че го следят още от жилището му.
По навик спря за няколко минути да погледа танцьорките на пилона. Една от тях особено му допадаше — не че би имал някакъв шанс с нея. Не беше хубавец и което бе по-важно, не разполагаше с такива пари, каквито искаха момичетата за по-специални услуги.
Качи се горе и тъкмо се канеше да мине зад червената завеса, когато до него изникна някаква жена. Изглеждаше изтощена и едва се държеше на крака.
— Къде отиваш? — попита тя.
— Имам среща — нервно отвърна той. — Чакат ме.
— Тъй ли? — изфъфли жената. Очевидно беше пияна. — А имаш ли някакъв документ?
— Документ? Че защо? Нито пия, нито зяпам момичетата. И приличам ли на малолетен? Или не си забелязала прошарените косми в брадичката ми?
— Недей да се правиш на хитър, че моментално те изригвам оттук.
— Вижте, госпожо, има ли някакъв проблем? — попита Кайл с по-любезен тон. — Идвал съм тук и преди — добави той.
— Знам, виждала съм те — каза жената.
— Често ли идвате? — нервно попита Кайл. Изведнъж бе осъзнал, че не е много добре да си спечели репутацията на постоянен посетител.
