— Не, за да държа онзи негодник, докато ти го пердашиш.
Той беше проследил Кинг и Мишел до дома на семейство Пембрук, а сега ги следваше през града на път към къщата на Роджър Кани. Днес не караше синия фолксваген, а стар пикап. Омачкана каубойска шапка с петна от пот, тъмни очила и саморъчно изработени изкуствени мустаци и брада успешно прикриваха физиономията му. Двамата детективи започваха да се превръщат в сериозна заплаха и той се колебаеше как да постъпи с тях. Пембрук едва ли щеше да ги насочи по вярна следа, както и смъртта на Даян Хинсън. Само по себе си убийството на Ронда Тайлър също водеше в задънена улица. С Кани обаче нещата стояха другояче. Момчето представляваше ключ, който можеше да събори цялата му къщичка от карти.
Вече нямаше време да убие Роджър Кани, а и това би породило нови въпроси защо е трябвало да умре футболната звезда на гимназията. Не му оставаше друго, освен да позволи разговорът да се състои, сетне да анализира получената информация и да вземе необходимите мерки. За щастие предвидливо бе скрил микрофони в дома на Кани, преди да убие момчето. Тактика, всичко опираше до тактика.
Той разтри гърба си, където бе ударен при боя с Джуниър Дийвър. Не можеше да си позволи друга подобна схватка. Беше видял как Мишел Максуел прекърши стълба с един сякаш небрежен ритник. Опасна жена. А Кинг бе още по-опасен, макар и посвоему. Всъщност единствено от него се страхуваше истински. Може би щеше да се наложи да направи нещо по въпроса. А после навярно трябваше да убие и Максуел. Не желаеше жената да го подгони, търсейки отмъщение за смъртта на партньора си.
Когато колата пред него зави по дългата алея към голяма тухлена къща в колониален стил, той отби в един страничен път, спря пикапа и надяна слушалките, които досега криеше под шапката си. Завъртя копчето за настройка на приемника, намери нужната честота на скрития предавател в дома на Кани, облегна се и зачака да почне представлението.
С какво се занимава Роджър Кани? — попита Мишел, докато оглеждаше внушителната къща. Преди малко икономката ги бе въвела и бе отишла да повика работодателя си.
— Не знам, но каквото и да е, явно го върши добре — отвърна Кинг.
— От какво е починала съпругата му?
— И това не знам. Не съм техен приятел.
Мишел продължи да се оглежда.
— Знаеш ли какво не виждам?
Кинг кимна.
— Няма семейни фотографии.
— Предположения?
— Или са свалени наскоро поради прекомерната скръб на бащата, или никога не ги е имало.
— Прекомерна скръб ли? Та той тихомълком погреба единствения си син.
— Всеки проявява чувствата си посвоему, Мишел. Някои хора например трошат дървени стълбове, когато са ядосани.
След минута в хола се появи Роджър — висок, масивен мъж с провиснали рамене и унесено, скръбно изражение на лицето. Той им направи знак да седнат на канапето и се настани срещу тях. Когато заговори, не ги погледна, а зарея взор към гредите на тавана.
— Не разбирам защо е необходим нов разговор — заяви той.
— Знам, че е ужасно тежък момент — започна Кинг.
— Да, да, хайде да свършваме по-скоро — прекъсна го Кани.
Зададоха стандартните въпроси, на които Кани отвърна крайно неохотно с по няколко думи. Раздразнен, Кинг попита:
— Значи не знаете да е имал врагове в училище? И не ви е споменавал нищо такова?
— Стив беше много популярен. Всички го обичаха. Никому не е причинил зло.
Думите бяха изречени не с тона на горд баща, а по-скоро с присмех.
Кинг и Мишел се спогледаха озадачено.
— Споменавал ли е някога, че се среща с Джанис Пембрук? — попита Мишел.
— Стив не споделяше с мен. Ако момчето се е чукало с някаква уличница, негова работа. На седемнайсет години хормоните кипят. Но ако някое момиче беше забременяло от него, бих се разстроил не на шега.
— Преди колко време почина съпругата ви? — попита Мишел.
Погледът на Кани се спусна от тавана към нея.
— Нима има значение?
— Просто съм любопитна.
— Е, ограничавайте любопитството си в рамките на необходимото.
— Добре, спомняте ли си Стив да ви е казвал или случайно да сте го чули да казва, или дори някой от неговите приятели да е споменавал нещо, което да хвърли светлина върху убийството?
— Вижте, вече ви казах, че с него не бяхме близки приятели. Живеехме в една къща, това е.
— Имаше ли причина да не дружите със сина си? — попита Кинг.
— И двамата си имахме причини, но те не са свързани със смъртта му.
— Извинявайте, но това ще решим ние. Отговорете, ако обичате.
— Извинявайте, но предпочитам да се въздържа — отвърна язвително Кани.
— Е, ваша воля. Нека повторим каквото казахте досега. Между вас и сина ви са съществували открито враждебни отношения. Навярно сте били разстроен, че се среща с някаква уличница, както я нарекохте, и ви е измъчвала тревога, че по някое време ще се наложи да плащате за дете. А после Стив и онази „уличница“ биват застреляни. Случайно да притежавате пушка, сър?
Кани скочи и в бледото му лице изведнъж нахлу кръв.
— Какво намеквате, дявол да ви вземе? Как смеете! Вие изопачавате думите ми.
Кинг не трепна.
