— Защо трябва да свеждаме вярата до акт на отхвърляне и сляпо подчинение? Нима не е възможно да вярваме в ценности, породени от приемане и разбирателство?
Тарторът се усмихна развеселен.
— Можем да вярваме в какво ли не, Мартин, в свободния пазар или във феята на зъбчетата. Можем даже да вярваме, че не вярваме в нищо — както правите вие, — а това е най-голямото лековерие. Имам ли право?
— Клиентът винаги има право. Кое е слабото място, което виждате в историята?
— Липсва ми един злодей. Повечето от нас, независимо дали си даваме сметка, или не, се определяме по-скоро чрез противопоставяне, отколкото чрез одобрение на някого или нещо. Другояче казано, по-лесно е да противодействаме, отколкото да действаме. Нищо не разпалва вярата и религиозното усърдие така, както един първокласен противник. И колкото по-неправдоподобен е, толкова по-добре.
— Мислех си, че този текст би изпълнявал ролята си по-добре, ако е абстрактен. Противникът в случая би бил невярващият, странникът, този, който е извън групата.
— Да, но аз бих предпочел да сте по-конкретен. Трудно е да се мрази една идея. Това изисква известна интелектуална дисциплина и наличието на нездрав, вманиачен ум — нещо, което не се среща твърде често. Далеч по-лесно е да мразим някого, когото можем да разпознаем и обвиним за всичко, което ни притеснява. Не е нужно да е отделна личност. Може да е нация, раса, група… каквото и да е.
Безупречният и ведър цинизъм на тартора бе прекален дори и за мен. Изсумтях отегчено.
— Не ми се правете сега на образцов гражданин, Мартин. На вас всъщност ви е все едно, а в тоя водевил имаме нужда от злодей. Това би трябвало да го знаете по-добре от всеки друг. Няма драма без конфликт.
— Какъв тип злодей би ви допаднал? Тиранин нашественик? Лъжлив пророк? Торбалан?
— Оставям на вас да изберете подходящия костюм. За мен всеки от обичайните заподозрени върши работа. Нашият злодей трябва да има следната функция: да ни позволява да приемем ролята на жертви и да провъзгласим нашето морално превъзходство. В него ще проектираме всичко, което сме неспособни да разпознаем в самите нас и което демонизираме в съответствие с личните си интереси. Това е основната аритметика на фарисейството. Вече ви казах, че трябва да четете Библията. Всички отговори, които търсите, се намират там.
— С това съм се захванал.
— Достатъчно е да убедите лицемера, че е свободен от всякакъв грях, за да започне да хвърля камъни — или бомби — с най-голямо въодушевление. И всъщност не е нужно кой знае какво усилие, защото на него му стигат съвсем нищожен стимул и алиби, за да бъде убеден. Не зная дали се изразявам достатъчно ясно.
— Изразявате се великолепно. Аргументите ви се отличават финеса на металургична пещ.
— Не мисля, че ми допада снизходителният ви тон, Мартин. Да не би да ви се струва, че всичко това не е на висотата на вашата нравствена или интелектуална непоквареност?
— Съвсем не — малодушно измънках аз.
— В такъв случай кое точно тревожи съвестта ви, приятелю мой?
— Обичайното съмнение. Не съм сигурен, че именно аз съм нихилистът, от когото се нуждаете.
— Никой не е. Нихилизмът е поза, а не доктрина. Пъхнете пламъка на една свещ под тестисите на някой нихилист и ще се убедите колко бързо ще съзре той светлината на битието. Не, вас ви тревожи нещо друго.
Вдигнах поглед и прибягнах до най-дръзкия тон, който бях способен да използвам, гледайки тартора в очите.
— Навярно ме тревожи това, че мога да разбера всичко, което казвате, но вътрешно не го чувствам.
— Да не би да ви плащам, за да чувствате?
— Понякога да чувстваш и да мислиш е едно и също. Идеята е ваша, не е моя.
Тарторът се усмихна в една от своите драматични паузи, досущ като учител, подготвящ унищожителния удар, с който да затвори устата на някой опърничав и неприятен ученик.
— И какво чувствате вие, Мартин?
Иронията и презрението, които се долавяха в гласа му, ме окуражиха и аз дадох отдушник на унижението, което бях натрупал през месеците, прекарани в неговата сянка. Мъчеха ме гняв и срам, задето се чувствах сплашен от присъствието му и търпях отровните му речи. Мъчеха ме гняв и срам, задето — макар и да ми се щеше да вярвам, че движещата ми сила е отчаянието — той ми бе показал, че моята душа е също тъй алчна и жалка, както и неговият каналджийски хуманизъм. Мъчеха ме гняв и срам, защото чувствах и знаех, че той винаги имаше право — особено тогава, когато бе най-мъчително да се приеме това.
— Зададох ви въпрос, Мартин. Какво
— Чувствам, че ще е най-добре да оставя нещата така, както са, и да ви върна парите. Чувствам, че каквото и да е онова, което целите с абсурдното си начинание, аз предпочитам да не съм част от него. И най-вече, чувствам съжаление, че съм се запознал с вас.
