— Благодаря ви, дон Басилио, но нали знаете, че вече, тъй да се каже, захвърлих расото? Журналистиката не е за мен.
— Кажете тогава с какво може да ви помогне старият мърморко.
— Търся сведения за един стар случай във връзка с една история, по която работя в момента. Става дума за смъртта на известен адвокат на име Марласка, Диего Марласка.
— За коя година говорим?
— Хиляда деветстотин и четвърта.
Дон Басилио въздъхна.
— Това е доста отдавна. Много вода е изтекла оттогава.
— Не чак толкова, че да отмие всичко — отбелязах аз.
Той сложи ръка на рамото ми и ми направи знак да го последвам в редакцията.
— Нямайте грижа, дошли сте на подходящото място. Тия добри хора пазят такъв архив, на който и Ватиканът би завидял. Ако тогава пресата е отразила нещо по случая, ще го намерим тук. Освен това началникът на архива е мой добър приятел. Предупреждавам ви обаче, че в сравнение с него аз съм благ като Снежанка. Не обръщайте внимание на свадливото му държане. Някъде дълбоко, дълбоко в себе си той е душа човек.
Последвах дон Басилио през обширен вестибюл с превъзходна дървена ламперия. От едната му страна се преминаваше към обла зала с голяма кръгла маса и серия портрети, от които ни наблюдаваха цяла плеяда велможи със сурови, навъсени лица.
— Това е залата на събора на магьосниците — обясни дон Басилио. — Тук се събират главните редактори с директора и заместник-директора, сиреч моя милост, и като добри рицари на кръглата маса се срещаме със Светия Граал всеки ден в седем вечерта.
— Впечатляващо.
— Почакайте, още нищо не сте видели — рече той, като ми смигна. — Я гледайте!
Дон Басилио застана под един от августейшите портрети и бутна дървения панел, който покриваше стената. Панелът поддаде със скърцане и пред нас се разкри таен коридор.
— Е, какво ще кажете, Мартин? И това е само един от многобройните тайни проходи на сградата. С такова оборудване не са разполагали даже и Борджиите.
Последвах го по коридора, докато стигнахме до една голяма читалня, оградена от стъклени витрини — хранилището на тайната библиотека на „Ла Вангуардия“. В дъното на стаята, под светлината на една лампа от зеленикаво стъкло, седеше мъж на средна възраст, който разглеждаше някакъв документ с лупа. Когато влязохме, той вдигна очи и ни хвърли такъв поглед, от който всеки малолетен или лесно впечатлителен посетител би се вкаменил на място.
— Представям ви дон Хосе Мария Бротонс, господар на подземния свят и началник на катакомбите на този свещен дом — обяви дон Басилио.
Без да изпуска лупата от ръка, Бротонс се задоволи да ме наблюдава с онези свои очи, които сякаш прогаряха дупки. Приближих се и му подадох ръка.
— Това е моят някогашен ученик Давид Мартин.
Бротонс стисна неохотно ръката ми и погледна дон Басилио.
— Този ли е писателят?
— Същият.
Началникът на архива кимна.
— Не му липсва смелост, щом си подава носа вън от къщи, след като така го бяха подредили във вестниците. Какво търси тук?
— Дошъл е да помоли за вашата помощ, благословия и съвет относно една тема от областта на специалните разследвания и документалната археология — обясни дон Басилио.
— А къде е кръвното жертвоприношение? — тросна се Бротонс.
— Жертвоприношение ли? — попитах аз, преглъщайки с мъка.
Бротонс ме погледна така, сякаш бях идиот.
— Коза, шиле, скопен петел в краен случай…
Загубих ума и дума. В продължение на един безкраен миг Бротонс се взираше в мен, без да мигне. После, когато вече усещах сърбежа от потта, която се стичаше по гърба ми, началникът на архива и дон Басилио избухнаха в смях. Оставих ги да се смеят с цяло гърло за моя сметка, докато останаха без дъх и им потекоха сълзи. Очевидно дон Басилио бе намерил сродна душа в лицето на новия си колега.
— Елате насам, млади човече — даде ми знак Бротонс, свалил свирепата си маска. — Да видим какво ще изровим за вас.
Архивите на вестника се помещаваха в едно от подземията на сградата, точно под етажа, където бе голямата ротативна машина — творение на поствикторианската технология, което напомняше кръстоска между чудовищен парен локомотив и съоръжение за производство на светкавици.
— Представям ви ротативната машина, по-известна като Левиатан. Отваряйте си очите на четири, защото казват, че е глътнала не едно и две непредпазливи лица — рече дон Басилио. — Също като в историята за Йона и кита, само че тук има и ефект на транжиране.
— Хайде, хайде, не преувеличавайте.
— Някой ден може да хвърлим в нея оня новак, стипендианта, дето разправя, че е племенник на Масиа47 и се прави на тарикат — предложи Бротонс.
— Само определете датата и ще го отпразнуваме с една хубава яхния — съгласи се дон Басилио.
Двамата прихнаха да се смеят като ученици. От един дол дренки, помислих си аз.
Стаята с архива представляваше лабиринт от коридори, образувани от етажерки, високи три метра. Две бледни създания, които изглеждаха така, сякаш от петнайсет години не бяха напускали това подземие, работеха като асистенти на Бротонс. Щом го видяха, веднага се втурнаха към нас като верни кучета, очакващи заповедите на стопанина си. Бротонс ме погледна въпросително.
