Вестибюлът представляваше нещо като вътрешен двор в стила на старинните дворци в този район, с настилка от големи плочи и каменно стълбище, което водеше до главния вход на жилищните помещения. Горе над нас смътно проблясваше стъклена капандура, потънала в изпражнения на гълъби и чайки.
— Няма плъхове — оповестих аз, прониквайки в сградата.
— Това е признак за добър вкус и здрав разум — рече управителят зад гърба ми.
Продължихме по стълбите нагоре към площадката на основния етаж, където на банковия инспектор му трябваха десет минути, за да намери съответния ключ, който да пасне в ключалката. Механизмът поддаде с жално скърцане, което съвсем не звучеше гостоприемно. Масивната врата се отвори, за да разкрие безкраен коридор, осеян с паяжини, които потрепваха в мрака.
— Майко Божия — промърмори управителят.
Никой не се осмеляваше да пристъпи пръв, тъй че отново аз бях този, който оглави експедицията. Секретарят държеше лампата нависоко и разглеждаше всичко наоколо с покруса.
Управителят и инспекторът току се споглеждаха с непроницаемо изражение. Когато забелязаха, че ги наблюдавам, банковият чиновник се усмихна ведро.
— Само да се избърше праха и да се постегне оттук-оттам, ще си имате истински палат — рече той.
— Палатът на Синята брада — отбеляза управителят.
— Да не бъдем черногледи — възрази инспекторът. — Къщата известно време не е била обитавана, а това винаги предполага наличието на някои малки недостатъци.
Аз почти не им обръщах внимание. Толкова пъти бях мечтал за този дом, минавайки край портите му, че сега едва забелязвах мрачното му и мъртвешко излъчване. Поех по главния коридор, като изследвах стаи и зали, в които стари мебели лежаха изоставени под дебел слой прах. Върху една маса все още се мъдреха разнищена покривка, сервиз и поднос със спаружени цветя и плодове. Чашите и приборите си стояха там, сякаш обитателите на дома бяха станали от масата по средата на вечерята.
Гардеробите бяха претъпкани с износени дрехи, избелели костюми и обувки. Открих цели чекмеджета, пълни догоре с фотографии, очила, писалки и часовници. Забулени от прах портрети ни наблюдаваха от скриновете. Леглата бяха оправени и покрити с бели кувертюри, които проблясваха в сумрака. Огромен грамофон почиваше върху махагонова маса. Иглата му бе стигнала до самия край на поставената плоча. Издухах праха, който я покриваше, и заглавието изплува пред погледа ми: „Лакримоза“ от В. А. Моцарт.
— Симфоничен оркестър у дома — обади се инспекторът. — Че какво повече може да иска човек? Тук ще си живеете направо като паша.
Управителят му хвърли убийствен поглед, мърморейки нещо под сурдинка. Прекосихме целия етаж до галерията в дъното, където на масата бе сложен сервиз за кафе, а една разтворена книга все още чакаше някой да почете в креслото.
— Изглежда така, сякаш онези, които са живели тук, са се изнесли набързо и не са имали време да вземат нищо със себе си — отбелязах аз.
Инспекторът се покашля.
— Господинът навярно желае да види кабинета?
Кабинетът се намираше в най-горната част на една източена кула — странна постройка, в чиято сърцевина се издигаше вита стълба. До нея се стигаше откъм главния коридор, а по външните й стени се четяха следите от толкова поколения, колкото помнеше градът. Кулата се очертаваше в небето като наблюдателен пост, увиснал над покривите на квартал Рибера, и бе увенчана с тясно кубе от метал и цветно стъкло, което играеше ролята на фар. От него стърчеше един ветропоказател под формата на дракон.
Изкачихме се по стълбата и стигнахме до кабинета, където инспекторът побърза да отвори прозорците, за да влязат въздух и светлина. Помещението представляваше правоъгълен салон с висок таван и под от тъмно дърво. От четирите големи сводести прозореца, които гледаха на четирите страни, можеха да се видят базиликата „Санта Мария дел Мар“ на юг, големият пазар Борн на север, старата Френска гара на изток, а на запад — безкрайният лабиринт от улици и булеварди, които се преплитаха и катереха едни през други към възвишението Тибидабо.
— Какво ще кажете, а? Къща за чудо и приказ — заяви банковият инспектор въодушевено.
Управителят оглеждаше всичко с хладна сдържаност и погнуса. Секретарят все така държеше лампата нависоко, въпреки че това вече бе съвсем излишно. Приближих се до един от прозорците и подадох глава навън, прехласнат.
Цяла Барселона сякаш лежеше в нозете ми и ми се искаше да вярвам, че стига само да отворя тези мои нови прозорци, нейните улици ще ми шепнат на свечеряване разни истории и тайни на ухото, за да ги улавям на хартията и да ги разказвам на всеки, който би пожелал да ги чуе. Видал си имаше своята пищна и величествена кула от слонова кост в най-високата и елегантна част на Педралбес, заобиколена от приказни планини, дървета и небеса. Аз пък щях да си имам моята зловеща кула, стърчаща над най-старите и мрачни улици на града, сред миазмите и сенките на оня некропол, който поетите и убийците бяха назовали „Огнената роза“.
