Прекарах първата си официална и електрифицирана нощ в къщата с кулата същия ден, когато излезе встъпителната част на „Градът на прокълнатите“. Романът бе фантасмагория, която бях изтъкал около историята за пожара в „Ел Енсуеньо“ през 1903 г., и едно призрачно създание, омагьосващо улиците на Равал оттогава насам. Мастилото на първото издание още не бе изсъхнало, когато се залових да работя по втория роман от поредицата. Според моите изчисления, базиращи се на трийсет дни неспирен труд всеки месец, за да изпълни условията на договора, Игнациус Б. Самсон трябваше да произвежда средно 6,66 страници качествен ръкопис на ден, което си беше истинско безумие. За щастие не разполагах с много свободно време, за да разсъждавам за това.
Едва си давах сметка, че в хода на дните бях почнал да консумирам повече кафе и цигари, отколкото кислород. Докато тровех мозъка си, имах чувството, че той постепенно се превръща в парна машина, която никога няма да се охлади. Ала Игнациус Б. Самсон беше млад и издръжлив. Работеше цяла нощ и рухваше едва призори, предавайки се на чудати сънища, в които буквите на страницата, втъкната в пишещата машина, се откъсваха от хартията и подобно на мастилени паяци плъпваха по ръцете и лицето му, проникваха през кожата и се загнездваха във вените му, докато накрая покриваха сърцето му с чернилка и преобразяваха зениците му в непрогледни локви. Така прекарвах цели седмици, през които почти не излизах от голямата къща и забравях кой ден от седмицата или кой месец е. Не обръщах внимание на повтарящите се главоболия, които навремени ме връхлитаха внезапно, сякаш някакво шило пробиваше черепа ми и изгаряше очите ми с ослепителна бяла светлина. Бях свикнал да живея с един постоянен шум в ушите, който само шепотът на вятъра или ромоленето на дъжда успяваха да замаскират. Понякога, когато лицето ми се обливаше в студена пот и чувствах как ръцете ми треперят върху клавишите на моята машина „Ъндъруд“, си казвах, че на следващия ден ще отида на лекар. Ала в този ден винаги ме чакаха друга сцена и друга история, които трябваше да разкажа.
Така се навърши една година от живота на Игнациус Б. Самсон и за да отпразнувам това събитие, реших да си взема почивен ден и да се срещна отново със слънцето, с бриза и с улиците на града, из който бях престанал да вървя, за да го виждам само във въображението си. Избръснах се, спретнах се и се издокарах с най-хубавия си и представителен костюм. Оставих отворени прозорците на кабинета и галерията, за да може къщата да се проветри и онази гъста мъгла, която се бе превърнала в неин специфичен аромат, да се разнесе от вятъра в четирите посоки на света. Когато излязох на улицата, намерих един голям плик на дъното на пощенската кутия. В него имаше лист пергаментова хартия, запечатан с онзи печат с ангела и изпъстрен със следните слова, изписани с добре познатия ми изящен почерк:
Скъпи Давид,
Бих искал да съм първият, който ще поднесе поздравленията си за този нов етап във Вашата кариера. С огромна наслада прочетох първите части от „Градът на прокълнатите“. Надявам се, че този скромен подарък ще Ви зарадва.
Позволявам си отново да изразя възхищението си и желанието нашите житейски пътища да се пресекат някой ден. Уверен в това, сърдечно Ви поздравява Вашият приятел и читател,
Подаръкът бе същият екземпляр от „Големите надежди“, който господин Семпере ми бе подарил в детските ми години. Същият, който му бях върнал, преди баща ми да успее да го намери. Същият, който след време бях пожелал да си възвърна на каквато и да е цена, само за да разбера, че броени часове преди това е изчезнал в ръцете на един непознат. Съзерцавах това вързопче хартия, което в един не твърде отдавнашен ден ми бе изглеждало хранилище на цялото вълшебство и светлина на света. На корицата все още си личаха отпечатъците от моите детски пръсти, изцапани с кръв.
— Благодаря — промълвих аз.
Господин Семпере си сложи очилата за четене, за да огледа книгата. Постави я на една кърпа, постлана на бюрото в задната стая на книжарницата, и наведе подвижната лампа, така че снопът светлина да пада директно върху томчето. Вещият му анализ се проточи няколко минути, през които аз запазих благоговейно мълчание. Наблюдавах го как разлиства страниците, как ги души, как милва хартията и гърба на книгата, как изпробва тежестта й най-напред с едната ръка, после с другата; накрая затвори кориците и разгледа с лупа следите от засъхнала кръв, които моите пръсти бяха оставили там преди дванайсет или тринайсет години.
