— Невероятно — промърмори той и си свали очилата. — Това е същата книга. Та как, казвате, се озова отново при вас?
— И аз самият нямам представа. Господин Семпере, какво знаете за един френски издател на име Андреас Корели?
— Френски ли? Фамилията звучи по-скоро като италианска, а пък името Андреас изглежда да е гръцко…
— Издателската къща е в Париж. Издателство „Люмиер“.
Семпере помълча малко, умислен.
— Боя се, че нищо не ми говори. Ще питам Барсело̀, който всичко знае, да видим какво ще каже той.
Густаво Барсело беше един от доайените на гилдията на антикварните книжари в Барселона и енциклопедичните му познания бяха тъй легендарни, както и донякъде резкият му и педантичен нрав. В тези професионални среди се носеше мълва, че при наличие на съмнение човек трябва да се допитва до Барсело. В тоя миг синът на Семпере, който, макар и с две-три години по-възрастен от мен, бе толкова плах и свит, че понякога сякаш ставаше невидим, надникна в стаята и направи знак на баща си.
— Татко, дойдоха за една поръчка, която мисля, че вие сте взели.
Книжарят кимна и ми подаде един дебел и порядъчно опърпан том.
— Ето ви последният каталог на европейските издатели. Прегледайте го, ако искате, да видим дали ще намерите нещо, а аз междувременно ще обслужа клиента — предложи той.
Останах сам в задната стая на книжарницата, като напразно търсех издателство „Люмиер“ в каталога, а Семпере се върна на тезгяха в предната част. Докато прелиствах страниците, го чух да разговаря с един женски глас, който ми се стори познат. Долових името на Педро Видал и, заинтригуван, надникнах да разбера какво става.
Кристина Сание, дъщерята на шофьора и настояща секретарка на моя ментор, тъкмо преглеждаше една купчина книги, които Семпере отбелязваше в книгата за продажби. Когато ме видя, тя се усмихна вежливо, но бях сигурен, че не ме позна. Семпере вдигна поглед и щом забеляза глупашкото ми изражение, направи мигновен анализ на ситуацията.
— Вече се познавате, нали? — попита той.
Кристина изненадано повдигна вежди и ме погледна отново, явно неспособна да се сети кой съм.
— Давид Мартин. Приятел на дон Педро — обадих се аз.
— О, разбира се — рече тя. — Добър ден.
— Как е баща ви? — продължих.
— Добре, добре. Чака ме на ъгъла с колата.
Съобразителният Семпере веднага видя благоприятната възможност и се намеси:
— Госпожица Сание дойде да прибере едни книги, поръчани от Видал. Тъй като са доста тежички, навярно ще бъдете така любезен да й помогнете да ги отнесе до колата…
— Моля ви се, не се тревожете… — запротестира Кристина.
— Ама разбира се, как не — веднага рипнах аз, готов да вдигна купчината книги, която се оказа тежка колкото луксозното издание на „Енциклопедия Британика“, и то заедно с приложенията.
Усетих как нещо изскърца в гърба ми и Кристина ме погледна стреснато.
— Добре ли сте?
— Не се бойте, госпожице. Нашият приятел Мартин, ако и, да е човек на перото, е як като бик — обади се Семпере. — Нали така, Мартин?
Кристина ме гледаше със съмнение. Отправих й най-убедителната си усмивка на несъкрушим мъжкар.
— Целият съм само мускули — рекох. — Това е просто загрявка.
Семпере младши се канеше да предложи помощта си и да отнесе половината книги, но баща му дипломатично го спря, хващайки го за ръката. Кристина ми отвори вратата и аз се впуснах да измина онези петнайсет-двайсет метра, които ме деляха от автомобила „Испано-Суиса“, паркиран на ъгъла с Портал дел Анхел. Едвам се добрах дотам, ръцете ми направо пламтяха от усилието. Шофьорът Мануел ми помогна да се разтоваря от книгите и ме поздрави сърдечно.
— Каква неочаквана среща, господин Мартин.
— Светът е малък.
Кристина ми се усмихна леко в знак на благодарност и се качи в колата.
— Съжалявам, че ви натоварих с това.
— Няма нищо. Малко упражнение повдига духа — отвърнах аз смутено, напълно забравил за възела, образувал се в гърба ми. — Поздрави на дон Педро.
Видях ги да се отдалечават към Пласа де Каталуня и когато поех обратно към книжарницата, зърнах Семпере, който бе застанал на прага, гледаше ме с лукава усмивка и ми правеше знаци да си избърша потеклите лиги. Приближих се до него и не можах да се удържа да се посмея сам над себе си.
— Сега вече зная вашата тайна, Мартин. Мислех ви за по-закален в тия работи.
— Ех, и закалената стомана ръждясва.
— На мен ли го казвате! Мога ли да задържа книгата няколко дена?
Кимнах.
— И да ми я пазите.
Видях я отново месеци по-късно в компанията на Педро Видал, на масата, която винаги бе резервирана за него в „Мезон Доре“. Видал ме покани да се присъединя към тях, но ми стигаше да разменя един поглед с Кристина, за да разбера, че трябва да отклоня предложението.
— Как върви романът, дон Педро?
— По мед и масло.
— Радвам се. Добър апетит!
Срещите ни бяха случайни. Понякога се натъквах на нея в книжарницата „Семпере и синове“, която тя често посещаваше, за да търси книги за дон Педро. Семпере при всеки удобен случай ме оставяше насаме с нея, но Кристина скоро схвана този трик и започна да изпраща някой от прислужниците от Вила Елиус да прибира поръчките.
