Осъзнавах какъв риск съм поел, но ми беше все едно. Не ме беше грижа, че всеки ден се събуждах облян в пот, а сърцето ми биеше така, сякаш щеше да изскочи от гърдите ми. Бях готов да платя тази цена и дори много повече, за да не се откажа от това търпеливо и тайно общуване, което, без да щем, ни превръщаше в съучастници. Знаех прекрасно, че Кристина четеше това в очите ми всеки ден, когато идваше у дома, а също така знаех, че никога не би отвърнала на моите жестове. В цялото начинание нямаше бъдеще, нито пък големи надежди както от моя, така и от нейна страна; и двамата бяхме съвсем наясно с това.
Понякога, уморени от усилията да удържаме на повърхността този кораб, който пропускаше вода отвсякъде, зарязвахме ръкописа на Видал и дръзвахме да поговорим за нещо, различно от онази близост, която от толкова прикриване почваше да изгаря като огън съвестта ни. Навремени се въоръжавах със смелост и улавях Кристина за ръката. Тя не се дърпаше, но знаех, че това я притеснява. Чувстваше, че не е редно, че признателността, която и двамата дължахме на Видал, едновременно ни събира и разделя. Една вечер, малко преди да си тръгне, обхванах лицето й с длани и понечих да я целуна. Тя остана неподвижна и когато се видях в огледалото на очите й, не посмях да кажа нищо. Стана и си отиде, без да отрони дума. Цели две седмици не я видях, а когато пак се появи, ме накара да й обещая, че тази случка никога няма да се повтори.
— Давид, искам да разбереш, че когато приключим с книгата на Видал, повече няма да се срещаме както сега.
— И защо не?
— Ти знаеш защо.
Моите попълзновения не бяха единственото, на което Кристина не гледаше с добро око. Започнах да подозирам, че Видал бе на прав път, когато ми каза, че не й харесват книгите, които пишех за Баридо и Ескобиляс, въпреки че си мълчеше по този въпрос. Не ми беше трудно да си представя, че тя възприема моята работа като бездушен наемнически труд, че според нея продавам почтеността си срещу дребни подаяния, за да пълня джобовете на онези два канални плъха, понеже нямах доблестта да пиша със сърцето си, със собственото си име и чувства. Най-много ме болеше от това, че тя всъщност имаше право. Понякога си фантазирах, че се отказвам от договора си и сядам да напиша една книга само за нея, една книга, с която да спечеля уважението й. Ако единственото, което умеех да правя, не беше достатъчно добро за Кристина, навярно щеше да е за предпочитане да се върна към жалките и сиви дни в редакцията на вестника. Винаги можех да живея от милостинята и благоволението на Видал.
Неспособен да заспя след една дълга работна нощ, бях излязъл да се поразходя. Вървях безцелно и краката сами ме поведоха към строежа на храма Саграда Фамилия23. Още когато бях малък, баща ми понякога ме водеше там да погледам тази вавилонска кула от скулптури и портици, която никога не успяваше да се извиси в полет, сякаш бе прокълната. Обичах да я посещавам, за да се убедя, че не се е променила, че градът неспирно се разраства около нея, ала Саграда Фамилия си стои в руини още от първия си ден.
Когато стигнах до нея, тъкмо се пукваше една синкава зора, прорязана от червени лъчи, които очертаваха кулите на фасадата на Рождеството. Източен вятър носеше праха от непавираните улици и неприятната миризма от фабриките, издигащи се по краищата на квартала Сант Марти. Тъкмо пресичах улица „Майорка“, когато съзрях светлините на един трамвай да се приближават към мен в леката утринна мъгла. Чух тракането на металните колела по релсите и звъна на камбаната, с която водачът възвестяваше своето преминаване през сенките. Исках да побягна, но не можех. Стоях като закован между релсите и гледах светлините на трамвая, които главоломно се носеха към мен. Чух виковете на водача и видях как от колелата се изтръгна рояк искри, когато той удари спирачките. Дори тогава, макар че от смъртта ме деляха едва няколко метра, не можах да помръдна и едно мускулче. Усетих онзи полъх на електричество, носен от бялата светлина, която лумна в очите ми; сетне фарът на трамвая се замъгли. Рухнах на земята като кукла, запазвайки съзнание още няколко секунди — точно колкото бе нужно, за да видя как димящото колело на трамвая се спря на около двайсет сантиметра от лицето ми. После всичко потъна в мрак24.
Отворих очи. Каменни колони, дебели като дървесни стволове, се издигаха в сумрака към един гол свод. Лъчи прашна светлина струяха косо и загатваха очертанията на безкрайни редици от разнебитени легла. Капчици вода падаха от висините като черни сълзи, които ехтяха по пода. Здрачът миришеше на плесен и на влага.
— Добре дошли в чистилището.
Надигнах се и се обърнах, за да видя един човек, облечен в дрипи, който четеше вестник на светлината на фенер и ме гледаше с усмивка, на която липсваха половината зъби. Уводната страница на всекидневника, който държеше в ръцете си, известяваше, че генерал Примо де Ривера25 поема цялата държавна власт и въвежда умерена диктатура, за да избави страната от неминуема катастрофа. Този брой бе отпреди най-малко шест години.
