Никога не ще узная дали наистина го направих, за да помогна на Видал, както сам си казвах, или просто за да имам оправдание да прекарвам известно време в компанията на Кристина. Виждахме се почти всеки следобед в къщата с кулата. Кристина носеше листовете, които Видал бе изписал предния ден на ръка — винаги осеяни със зачерквания, цели задраскани пасажи, бележки навсякъде и изобщо хиляда и един опита да се спаси неспасяемото. Качвахме се в кабинета и сядахме на пода. Кристина веднъж прочиташе на глас написаното, а после го обсъждахме надълго и нашироко. Моят ментор се опитваше да напише нещо като епическа сага, която обхващаше три поколения от една барселонска династия, доста напомняща тази на самия Видал. Действието започваше малко преди индустриалната революция с пристигането на двама братя сираци в града и прерастваше в своего рода библейска притча, подобна на историята на Каин и Авел. Единият от братята в крайна сметка се превърна в най-богатия и могъщ магнат на своята епоха, докато другият се посвети на Църквата и отдаде живота си в служба на бедните, за да завърши трагично дните си в един епизод, в който прозираха злощастията на свещеника-поет Жасинт Вердагер21. В хода на живота си двамата братя постоянно се конфронтираха и една безкрайна галерия от образи се разгръщаше в знойни мелодрами, скандали, убийства, извънбрачни връзки, трагедии и прочее задължителни съставки на жанра, като за фон на всичко това служеше картината на зараждането на модерния метрополис с неговия индустриален и финансов свят. Повествованието се водеше от внука на единия брат, който пресъздаваше цялата история, докато наблюдаваше от едно имение на Педралбес как градът гори в дните на Трагичната седмица22 през 1909 г.
Първото, което ме изненада, бе, че тази фабула самият аз я бях нахвърлял пред Видал няколко години по-рано като идея, от която да разработи предполагаемата си значима творба, романа, дето все се заканваше да напише някой ден. Второ, той никога не ми бе казал, че е решил да използва идеята ми, и че даже се е трудил върху нея с години — а бе имал много възможности да сподели това. И трето, в настоящия си вид романът бе пълно и грандиозно фиаско: нищо в него не беше убедително, като се почне от героите и структурата, атмосферата и сюжета, и се стигне до езика и стила, които напомняха напъните на някой аматьор с толкова претенции, колкото и свободно време на разположение.
— Как ти се струва? — питаше ме Кристина. — Мислиш ли, че може да се оправи?
Предпочитах да не й казвам, че Видал е взел наготово идеята от мен, и понеже не исках да я тревожа допълнително, кимах с усмивка.
— Има нужда да се пипне малко. Това е всичко.
Почнеше ли да се смрачава, Кристина сядаше пред пишещата машина и двамата заедно се захващахме да пренапишем книгата на Видал — буква по буква, ред по ред, сцена по сцена.
Повествованието, скалъпено от него, бе тъй блудкаво и неопределено, че реших да възстановя онзи сюжет, който аз самият бях импровизирал, когато му подсказах идеята. Започнахме бавно да възкресяваме персонажите, като ги прекроявахме и преправяхме от глава до пети. Нито една-едничка сцена, момент, ред или дума не можа да избегне този процес; при все това, докато напредвахме, имах усещането, че отдаваме дължимото на романа, който Видал носеше в сърцето си и се бе опитал да напише, само че не знаеше как.
Кристина разправяше, че понякога Видал, мислейки, че сам е написал дадена сцена, седмици по-късно я препрочитал в окончателната й машинописна версия и оставал изненадан от нейното майсторство и от разцвета на един талант, в който бе престанал да вярва. Тя се боеше, че той ще разкрие какво правим и все ми казваше, че трябва да се придържаме по-строго към неговия оригинал.
— Никога не подценявай суетата на един писател, особено ако е посредствен — отвръщах аз.
— Не ми е приятно да говориш така за Педро.
— Съжалявам, и на мен също.
— Може би ще трябва да забавиш малко темпото. Не изглеждаш добре. Вече не ме тревожи Педро, сега взех да се безпокоя за теб.
— Е, все нещо добро трябваше да излезе от всичко това.
С времето свикнах да живея, за да се наслаждавам на онези мигове, които споделях с Кристина. Собствената ми работа скоро започна да страда от това. Крадях оттук-оттам време, за да работя по „Градът на прокълнатите“, като спях едва по три часа на денонощие и се трудех усилено, за да спазвам сроковете на моя договор.
Баридо и Ескобиляс по принцип не четяха никакви книги, нито публикуваните от самите тях, нито пък тези на конкуренцията, но за разлика от тях Усойницата четеше и скоро започна да подозира, че с мен се случва нещо странно.
— Това не си ти — казваше понякога тя.
— Разбира се, че не съм аз, драга ми Ерминия. Това е Игнациус Б. Самсон.
