Прекосихме цяла Барселона, стигнахме до Авенида Педралбес и поехме нагоре по склона. След броени минути зърнахме Вила Елиус; всичките й прозорци светеха и сякаш излъчваха в здрача мехур от разтопено злато. Видал не обелваше зъб и само се усмихваше тайнствено. Когато стигнахме до къщата, направи знак да го последвам и ме поведе към големия салон. Там ни чакаше група хора, които ме посрещнаха с аплодисменти. Сред тях видях дон Басилио, Кристина, Семпере — бащата и сина, някогашната ми учителка доня Мариана, неколцина автори, които публикуваха заедно с мен в издателството на Баридо и Ескобиляс и с които бях завързал приятелство, успелият да се присъедини към групата Мануел и някои от завоеванията на Видал. Дон Педро ми подаде чаша шампанско и се усмихна.
— Честит двайсет и осми рожден ден, Давид.
Бях забравил.
Щом вечерята приключи, се извиних на компанията и излязох в градината да подишам чист въздух. Звездното небе бе опънало сребрист воал над дърветата. Едва бе изтекла една минута, когато чух нечии стъпки да се приближават към мен и се обърнах, за да се озова срещу последния човек, когото очаквах да видя в тоя миг — Кристина Сание. Усмихна ми се, сякаш се извиняваше, че нахълтва така в усамотението ми.
— Педро не знае, че съм излязла да разговарям с вас — рече.
Отбелязах си мислено, че пропусна обръщението „дон“ пред името, но се направих, че не съм забелязал.
— Бих искала да поговоря с вас, Давид — каза тя. — Но не тук и не сега.
Дори нощният мрак в градината не можа да скрие моето смущение.
— Може ли да се срещнем някъде утре? — запита тя. — Обещавам ви, че няма да ви отнема много време.
— Само при едно условие — рекох. — Че повече няма да ми говорите на „вие“. Рождените дни достатъчно състаряват човек.
Кристина се усмихна.
— Дадено. Ще ви говоря на „ти“, ако и вие ми говорите на „ти“.
— Да се обръщам на „ти“ е една от моите специалности. Къде искаш да се срещнем?
— Може ли в твоя дом? Не искам някой да ни види, нито пък Педро да разбере, че съм разговаряла с теб.
— Както искаш…
Кристина се усмихна с облекчение.
— Благодаря. Значи утре? Следобед?
— Когато пожелаеш. Знаеш ли къде живея?
— Баща ми знае.
Наведе се леко към мен и ме целуна по бузата.
— Честит рожден ден, Давид.
Преди да успея да кажа каквото и да било, тя сякаш се стопи в градината. Когато се върнах в салона, вече си бе отишла. Видал ми хвърли студен поглед от другия край на салона и едва когато забеляза, че съм го видял, се усмихна.
Един час по-късно Мануел настоя — с одобрението на Видал — да ме откара у дома с автомобила. Седнах до него, както правех обикновено, когато двамата пътувахме насаме и шофьорът използваше тези случаи, за да ми обяснява някои трикове на кормуването; понякога даже ме оставяше да седна за малко зад волана без знанието на Видал. Тази нощ обаче Мануел бе по-мълчалив от обичайно и не обели зъб, докато не стигнахме до центъра на града. Беше отслабнал в сравнение с последния път, когато го бях видял, и ми се стори, че годините са почнали да му тежат.
— Случило ли се е нещо, Мануел? — попитах.
Шофьорът сви рамене.
— Нищо особено, господин Мартин.
— Ако нещо ви тревожи…
— А, дреболии, обаждат се разни болежки. Стане ли човек на години, всичко се превръща в дребни грижи, нали знаете. Но аз вече не съм важен. Важно е какво ще стане с дъщеря ми.
Не знаех точно какво да отговоря, затова се ограничих с едно кимване.
— Зная, че изпитвате обич към нея, господин Мартин. Към моята Кристина. На един баща тия работи не му убягват.
Отново кимнах мълчаливо. Повече не разменихме дума, докато Мануел не спря колата в началото на улица „Фласадерс“. Подаде ми ръка и още веднъж ми честити рождения ден.
— Ако нещо се случи с мен — рече той тогава, — вие ще й помагате, нали, господин Мартин? Ще направите ли това заради мен?
— Разбира се, Мануел. Но какво би могло да ви се случи?
Шофьорът се усмихна и ми махна за сбогом. Видях го да се качва в колата и бавно да се отдалечава. Не бях абсолютно сигурен, но все пак бих се заклел, че след дългия път, който бе изминал почти без да изрече дума, сега си говореше сам.
Прекарах цялата сутрин, като се въртях из къщи, оправях тук, подреждах там, проветрях и чистих предмети и кътчета, за чието съществуване съвсем бях забравил. По някое време изтичах до една цветарница на пазара и когато се върнах, отрупан с букети, си дадох сметка, че не зная къде съм потулил вазите, в които да ги сложа. Издокарах се така, сякаш щях да излизам да си търся работа. Репетирах фрази и поздрави, които ми прозвучаха нелепо. Погледнах се в огледалото и се уверих, че Видал имаше право — наистина бях заприличал на вампир. Накрая седнах в едно кресло в галерията и зачаках с книга в ръце. За два часа не успях да премина дори на втора страница. Най-сетне, точно в четири следобед, чух стъпките на Кристина по стълбите и скочих като ужилен. Когато тя позвъни на вратата, аз вече бях прекарал там цяла вечност.
— Здравей, Давид. Да не би да идвам в неподходящ момент?
— Не, не, напротив. Заповядай, влез.
