Тя бе подредила книгите, разхвърляни на камари по масата и из всички ъгли на стаята. Бе опразнила етажерки, отрупани със списания в продължение на повече от десетилетие. Само за седем часа бе измела с един замах мрака и сенките, спотайвали се тук години наред, бе ги премахнала със своето усърдие и с присъствието си, и при все това още имаше време и желание да се усмихва.
— Повече ми харесваше, както си беше преди — казах аз.
— О, не се съмнявам, че ви е харесвало. На вас и на стоте хиляди хлебарки, които квартируваха тук и които прогоних с помощта на свеж въздух и амоняк.
— Амоняк ли? А пък аз се чудех каква е тази воня!
— Вонята, както я наричате, е миризма на чисто — възропта Изабела. — Можеше да проявите поне мъничко благодарност.
— Благодарен съм.
— Хич не си личи. Утре ще се кача в кабинета и…
— Това и през ум да не ти минава.
Изабела сви рамене, но погледът й бе все така изпълнен с решимост и аз разбрах, че след едно денонощие кабинетът в кулата ще бъде променен безвъзвратно.
— Впрочем, тая заран намерих един плик в антрето. Сигурно някой го е пъхнал под вратата снощи.
Изгледах я над ръба на чашата.
— Външната врата долу е заключена — казах аз.
— И аз си помислих същото. Да си призная, цялата работа ми се видя много странна, и въпреки че на плика беше написано вашето име…
— … ти взе, че го отвори.
— Боя се, че да. Без да искам.
— Изабела, да се отваря чужда кореспонденция не е признак за добри обноски. На някои места това даже се смята за престъпление, което се наказва със затвор.
— Ама и аз това й разправям на майка ми, която все ми отваря писмата, пък още си е на свобода.
— Къде е писмото?
Изабела измъкна един плик от джоба на престилката, която бе навлякла, и ми го подаде, като избягваше погледа ми. Пликът, чиито краища бяха назъбени, бе от дебела шуплеста хартия с цвят на слонова кост, със силуета на ангела върху печата от червен восък — в случая счупен — и с моето име, написано с ароматно карминено мастило. Отворих го и извадих един прегънат лист.
Уважаеми Давид,
Надявам се, че сте в добро здраве и сте успели да внесете определената Ви сума без затруднения. Ще Ви бъде ли удобно да се срещнем тази нощ в моето жилище, за да започнем да обсъждаме детайлите на нашия проект? Към десет часа ще бъде поднесена лека вечеря. Очаквам Ви.
Сгънах листа и го прибрах отново в плика. Изабела ме наблюдаваше заинтригувана.
— Добри новини ли?
— Не ти влиза в работата.
— Кой е тоя господин Корели? Я какъв красив почерк има, не като вашия.
Изгледах я сурово.
— Е, ако ще ви бъда помощничка, нали трябва да знам с кои хора си имате вземане-даване? Че да им казвам да се разкарат, когато се налага.
Изсумтях.
— Това е един издател.
— Сигурно си го бива, че я вижте каква хартия и какви пликове използва. Каква книга пишете за него?
— Изобщо не те засяга.
— Как ще ви помагам, ако не споделяте върху какво работите? Не, по-добре не отговаряйте. Няма да кажа ни думица повече.
В продължение на цели десет секунди Изабела мълча като по чудо.
— Какво представлява тоя господин Корели?
Изгледах я хладно.
— Особен е.
— Краставите магарета… не, нищичко не казвам.
Гледайки тази девойка с благородно сърце, аз се почувствах още по-нещастен, ако това изобщо бе възможно, и осъзнах, че и за двама ни щеше да е по-добре да я отдалеча от себе си час по-скоро, дори с риск да я нараня.
— Защо ме гледате така?
— Тая вечер ще изляза, Изабела.
— Да ви оставя ли нещо за вечеря? Късно ли ще се приберете?
— Ще вечерям навън и не зная кога ще се върна, но независимо колко е часът, искам, когато се прибера, теб да те няма. Искам да си вземеш нещата и да си вървиш. Все ми е тая къде ще отидеш. Тук няма място за теб. Разбрано?
Тя пребледня и очите й се навлажниха. Прехапа устни и ми се усмихна с лице, набраздено от сълзи.
— Излишна съм. Разбирам.
— И недей да чистиш повече.
Станах и я оставих сама в галерията. Скрих се в кабинета в кулата. Отворих прозорците. Хлипанията на Изабела долитаха откъм галерията. Погледах малко града, проснат под обедното слънце, сетне отправих очи към другия му край, където ми се стори, че почти видях блестящите керемиди на Вила Елиус и си представих Кристина, госпожа Видал, горе пред прозорците на кулата, загледана към квартал Рибера. Нещо тежко и мътно покри сърцето ми. Забравих плача на Изабела и исках само да дойде по-скоро часът, в който щях да се срещна с Корели, за да поговорим за проклетата му книга.
