— От около пет часа в събота — информира ни Гейбриъл — моите хора претърсват всяко ъгълче в града. Успяхме да получим заповеди за обиск, които предвиждат всякакви възможности, освен спалнята на кмета. Разпитахме около осемстотин души в домовете им, в участъците, на работните им места и тук — лидери на граждански движения, заподозрени, обикновени араби и дори мюсюлмански религиозни водачи.
Не успях да устоя и му казах:
— Ако до обяд не надигнат вой поне двайсет адвокати от Арабската лига за граждански права, не си вършиш работата както трябва.
Всички се захилиха. Даже Кейт.
— Е — отвърна ми Гейб, — здравата поизпотихме и адвокатите Арабската лига. Сега наемат еврейски адвокати да ни съдят.
Отново избухна смях, само че този път малко пресилен. В края краищата, беше малко неловко. Но хуморът е много полезен при одобни деликатни проблеми. Искам да кажа, в залата присъстваха представители на различни култури и все още не бяхме чули поляка капитан Уидзински. Знаех страхотен полски виц, но сигурно грях да го запазя за друг път.
Гейбриъл продължи, без много да надува клаксона, и трябваше да признае:
— Нямаме никакви улики. Никакъв проблясък. Никой не иска да се замесва. Но ни остава да разпитаме още около хиляда души и да претърсим още стотина места. Освен това усилваме наблюдението на някои хора. Да, възможно е да засегнем някои граждански права, но за това ще мислим по-късно. — Той прибави: — Не измъчваме никого.
— Вашингтон ще оцени сдържаността ви — сухо отбеляза Кьоних.
Гейбриъл се обърна към Джак.
— Повечето от тези хора идват от страни, в които полицията първо бие и после задава въпроси. Те се объркват, ако поне не започнеш да ги заплашваш.
Кьоних се прокашля.
— Струва ми се, че е излишно да слушаме всичко това. Във всеки случай, сержант, няма…
— В градските и болничните морги лежат над триста души — прекъсна го Хейтам. — И не знаем още колко ще умрат.
Кьоних се замисли, но като имаше предвид скритите микрофони, не каза нищо.
Гейб седна.
В залата се възцари тишина. Всички навярно си мислеха за едно и също, а именно, че на сержант Гейбриъл Хейтам може да му се размине, ако се държи малко грубо с братята си по вяра. Това естествено можеше да е една от причините, поради която го бяха избрали в АСЧ. Освен това си разбираше от работата. Повечето от успехите на Антитерористичната спецчаст бяха резултат от наблюдението на момчетата от НЙПУ. Всичко останало — доносници, чуждестранни разузнавателни източници, анонимни обаждания, признания на осъдени и прочее — не можеше да се сравнява с информацията, която ни носеха ченгетата на улицата.
Изправи се капитан Уидзински от Транспортна полиция.
Всички наши служители получиха снимката на Асад Халил и знаят, че това е най-търсеният човек в Америка. Опитахме се да не разкриваме връзката с полет сто седемдесет и пет, но слухът се разпространи.
Капитан Уидзински продължи за говори. Това бе един от онези случаи, в които Транспортна полиция играеше важна роля. Бегълците все някога пресичаха пътя на продавач на билети, ченге на автогара или летище. Ето защо беше важно хората на Уидзински да са нащрек и силно мотивирани.
Макар да не познавах Уидзински, знаех, че подобно на другите ченгета от Транспортна полиция, капитанът има комплекс за малоценност. Те изискваха признание и уважение, затова повечето интелигентни момчета от НЙПУ като мен им го даваха. Бяха опитни, услужливи и полезни. Ако им се изпречиш на пътя, намираха начин да ти го върнат тъпкано.
Уидзински бе едър мъж със зле скроен костюм. Представете си полска наденица, натъпкана в прекалено тясна обвивка. Освен това, изглежда, му липсваше всякакъв чар и дипломатичност, което ми харесваше.
— Кога хората ви са получили снимката на Халил? — попита го Джак Кьоних.
— Размножихме стотици снимки и пратихме патрулни коли до мостовете, тунелите, летищата, автогарите и така нататък. Освен това ги пратихме по факса навсякъде, където има факсмашина.
Пуснахме ги и по Интернет. Предполагам, че към девет вечерта в събота всички под наше командване са разполагали със снимка на Халил. В някои случаи даже по-рано. Но трябва да ви кажа, че качеството на снимките е отвратително.
— Значи Асад Халил може да се е качил на самолет, да е взел автобус или да е пресякъл мост преди девет часа вечерта и да не е бил забелязан — каза капитан Стайн.
— Точно така — потвърди Уидзински. — Първо разпространихме снимката на летищата, но ако беглецът е бил бърз, може да се е качил на самолет — особено на „Кенеди“, където всъщност е бил.
Никой не каза нищо. Капитан Уидзински продължи:
— В момента над сто наши детективи се опитват да установят дали е напуснал района на Ню Йорк и Ню Джърси през обект, който е под наша юрисдикция. Но както знаете, в щата живеят шестнайсет милиона души и ако е бил дегизиран или е имал фалшиви документи, или пък съучастник, този тип може да се е измъкнал.
Йорк не е полицейски щат.
Няколко секунди всички мълчаха.
— АМИ пристанищата? — попита Кьоних накрая.
