Бяха закачени и няколко снимки на мъртвия либиец, поискал убежище през февруари, чието име се оказа Бутрос Дар.
Преброих на масата десет чаши за кафе и десет бележника, от което заключих, че в съвещанието ще участват десет души. На всеки бележник беше написано име и това ме наведе на мисълта, че трябва да седна пред онзи, на който прочетох собствената си фамилия. Добре де, седнах. Видях четири кани с кафе и си налях, после побутнах каната към Кейт, която седеше точно срещу мен.
Тя носеше син раиран костюм, в който изглеждаше малко по-строга, отколкото със синия си блейзър и дългата до коленете пола от събота. Червилото й бе кораловорозово. Кейт ми се усмихна.
Отвърнах й. Както и да е, да се върнем на съвещанието на Антитерористичната спецчаст.
Всички заеха местата си. В единия край на масата седеше Джак Кьоних, току-що пристигнал от Вашингтон. Не беше имал време да се преоблече.
В отсрещния край бе капитан Дейвид Стайн от НЙПУ, вторият ръководител на нюйоркската Антитерористичната спецчаст. Така и Стайн, и Кьоних можеха да си мислят, че са на председателското място.
От лявата ми страна се настани Майк 0’Лиъри от разузнавателния отдел на НЙПУ и забелязах, че написаното на бележника име е същото, което ми вдъхна оптимизъм в способностите на полицейското разузнаване.
От дясната ми страна седна специален агент Алън Паркър, ФБР/АСЧ. Алън осъществява нашите връзки с обществеността. Беше поне на двайсет и пет, но изглеждаше най-много на петнайсет. Беше страхотен лъжец — тъкмо каквото ни трябваше в този случай.
До него беше капитан Хенри Уидзински, заместник-началник на детективския отдел в Транспортна полиция. Когато работех в НЙПУ двамата се бяхме срещали няколко пъти и ми се струваше нормален — освен името му.
Срещу мен бяха Кейт и още трима души. В отсрещния край до капитан Стайн седеше Робърт Мууди, първият чернокож началник на детективския отдел в НЙПУ и мой бивш шеф. Излишно е да в казвам, че да ръководиш няколко хиляди души като мен не е лесно. Той, изглежда, не ме харесва, както и всичките ми други началници.
Отляво на Кейт бе сержант Гейбриъл Хейтам, НЙПУ, АСЧ, арабски агент.
Между него и Кьоних видях непознат мъж, но всъщност не ми беше известно само името му. Не се съмнявах, че този стегнато облечен господин е от ЦРУ. Странно, че винаги ги забелязвам — придават си малко отегчен вид, харчат прекалено много пари за дрехи и се преструват, че имат някаква друга, по-важна работа.
Във всеки случай, тъкмо започваше да ми доскучава без Тед Наш. Сега се почувствах по-добре — навярно пак щях да имам кого да ритам по задника.
Що се отнасяше до господин Тед Наш, представих си го как събира коприненото си бельо за пътуването си до Париж. Представих си също как по някое време се връща в живота ми. Спомних си предупреждението на Кьоних: „Човекът, когото трябва да държиш под око, е Тед“. Джак Кьоних никога не си хвърляше думите на вятъра.
Отсъстваше и Джордж Фостър, който се намираше в „Конквистадор“ и сигурно щеше дълго да остане там. Задачата на Джордж в разследването бе да играе ролята на домакин или координатор на местопрестъплението, тъй като беше свидетел и действителен участник във въпросните събития. По-добре Джордж, отколкото аз, мен ако питате.
Освен Наш и Фостър от групата ни липсваше и Ник Монти. Ето защо Джак Кьоних започна съвещанието като предложи едноминутно мълчание за Ник, Фил, Питър, двамата федерални маршали на борда на полет 175, Анди Макгил от отдел „Произшествия“ на Транспортна полиция, Нанси Тейт, дежурната Мег Колинс и всички жертви от боинга.
След това Джак обяви съвещанието за открито. Бе точно 08:00.
Първо представи господина отляво.
Тази сутрин с нас е Едуард Харис от Централното разузнавателно управление.
Няма майтап. Искам да кажа, че Джак просто трябваше да каже: „Това е Едуард Харис знаете откъде“.
Господин Харис е от отдела по антитероризъм — прибави Кьоних.
През това време Харис мърдаше молива си като автомобилни чистачки. Адски невъзмутимо. За разлика от ФБР, тия типове почти винаги използват пълните си имена. Нямаше никакво Ед. Тед Наш изглежда, е изключение от правилото. Внезапно ми хрумна страхотната идея следващия път, когато го видя, да се обърна към него с „Теди“.
Трябва да отбележа, че обикновено не присъствам на съвещания на такова равнище, нито пък Кейт. Бяха ни поканили, тъй като бяхме свидетели и участници в събитията, довели до свикването му.
— Както някои от вас навярно знаят — съобщи Джак Кьоних, — вчера следобед във Вашингтон беше взето решение да дадем кратко изявление, придружено от снимки на Асад Халил. В изявлението се казва само, че е заподозрян в акт на международен тероризъм и се издирва от федералните власти. Не се споменава за полет сто седемдесет и пет. Изявлението и снимките бяха излъчени по повечето новинарски канали в единайсет часа. Публикувани са във всички днешни вестници.
Никой не коментира гласно, но израженията ни красноречиво казваха: „Крайно време беше“.
За да покаже на всички ръководната си позиция, капитан Дейвид Стайн взе думата, без крал Джак да му я предлага.
