Пак имаше снимки на Халил и няколко негови обработени фотографии с очила, брада, мустаци и сива коса, сресана по друг начин. Това, разбира се, целеше да наведе публиката на мисълта, че беглецът може да е променил вида си. В резултат обаче читателите започваха да подозират невинни хора с очила, мустаци и бради. Освен това, като ченге, знаех, че дегизировките обикновено са ефикасни и че дори аз не бих могъл да различа тоя тип в тълпа, ако се усмихва и носи мустаци.
Прегледах статиите, за да видя дали някой е послушал съвета ми да публикува теорията, че госпожа Халил и господин Кадафи са били нещо повече от приятели. Но не открих нито намек за това.
Въпреки че се опитвам да опростявам всичко, има моменти, които психологическата война е голяма работа, но не се прилага достатъчно от военните и правоохранителните институции — освен когато ченгетата разпитват заподозрян и използват старата тактика „добро ченге/лошо ченге“. Във всеки случай, трябва да посееш семената на съмнението и заблудата във вестниците и да се надяваш, че беглецът ги чете и им вярва, докато добрите знаят, че са глупости.
Зачудих се дали господин Халил чете за себе си и се гледа по телевизията. Опитах се да си го представя как се е сврял в някой евтин пансион в арабски квартал, яде консервирано козе месо, зяпа телевизия и чете пресата. Обаче не успях. Представих си го как се е наконтил в хубав костюм и продължава да ни прецаква.
Ако този случай имаше име, щеше да се казва „Случаят с липсващата информация“. Някои неща не се споменаваха във вестниците, защото те просто не ги знаеха. Но липсваха и други, които трябваше да знаят. Най-очевидният пропуск беше, че никъде дори не се н загатваше за 15 април 1986 година. Някой топрепортер с половин мозък, половин памет или модем би трябвало да направи връзката. Даже репортерите във вестниците не са толкова глупави, затова трябваше да приема, че новините се манипулират. Пресата щеше да сътрудничи на федералните в продължение на няколко дни или седмица, ако успееха да я убедят, че е заложена националната сигурност. От друга страна, навярно четях прекалено много между редовете.
— Защо никъде не се споменава за годишнината от въздушния удар срещу Либия? — попитах Кейт.
Тя вдигна глава от бюрото си.
— Предполагам, че някой ги е помолил да не го правят. Не бива да рекламираме другата страна. Те вдигат голям шум около годишнините, но ако не им обръщаме внимание, се ядосват.
Звучеше ми добре. По отношение на събитие от такава величина имаше много съображения. Слабите актьори играеха трагедия, но ние нямаше да им направим безплатна реклама.
Както и да е, в новините нямаше нищо ново, затова последвах примера на Кейт и отворих войсмейла си. Май трябваше да използвам слушалки, защото се оказа, че първото съобщение е от Бет, оставено в 07:12 часа. „Здрасти. Снощи и тази сутрин те търсих у вас, но не оставих съобщение. Къде се криеш? Обади ми се вкъщи до осем, после в службата. Липсваш ми. Голяма влажна целувка. Чао.“
Кейт продължи да слуша собствения си войсмейл, като се преструваше, че не е чула. Измърморих, сякаш на себе си: „Добре, маменце“, но това едва ли щеше да мине.
Така или иначе след това се беше обадил Джак Кьоних. „За Кори и Мейфилд. Позвънете ми.“ Той продиктува дълъг номер с много нули и единици, затова предположих, че не е в офиса си на Федера Плаза.
Следващото съобщение бе от Тед Наш. Изтрих го.
Нямаше нищо повече и аз погледнах към новите документи бюрото ми.
Няколко минути по-късно Кейт вдигна глава.
— Кой беше?
— Джак и Тед.
— Преди това.
— Ами… мама.
Тя измърмори нещо, стана и се отдалечи.
Спеше ми се, раната в долната част на корема ме болеше, шестте недопечени рола в стомаха ми се бълникаха, последното действие от кариерата ми беше в опасност и някакъв побъркан терорист пиеше някъде камилско мляко и зяпаше снимката ми във вестниците. Можех да се справя с всичко това. Но онова другото? Искам да кажа, мислех, че съм бил честен с Кейт.
Тъкмо когато започнах да изпитвам колебания по отношение на госпожа Мейфилд, тя се появи с две чаши кафе и остави едната на бюрото ми.
— Без мляко, с една бучка захар. Нали така?
— Да. И без стрихнин. Благодаря.
— Ако искаш, мога да изтичам да ти взема палачинки. Със сирене и наденичка.
— Не, благодаря.
— Когато е в движение, мъжът се нуждае от силна храна.
— Всъщност няма да мърдам оттук. Кафето ми стига. Благодаря.
— Басирам се, че тази сутрин не си си изпил витамините. Дай да изтичам да ти донеса малко.
Започвах да долавям в гласа й подигравателни нотки.
— Благодаря, кафето е напълно достатъчно. — Наведох глава и се зачетох в сведението пред мен.
Тя седна на бюрото си. Усетих, че ме наблюдава. Погледнах я. Очите й, които допреди малко бяха небесносини, сега се бяха превърнали в ледени кубчета.
Известно време се зяпахме един друг.
— Извинявай — накрая каза тя и продължи да чете докладите си.
— Ще се погрижа за това — отвърнах аз.
— Няма да е зле — без да вдига глава, рече Кейт.
След минута-две се върнахме към работата си да заловим най-търсения терорист на света.
