И когато Фриц изненада приятеля си с резултатите от своите наблюдения и съпоставки, наблюденията на опитен играч на стъклени перли от елита, който до съвършена тънкост познава сложния апарат на малката валдцелска общност, Кнехт веднага прозря, че той има право, веднага схвана своя избор и жребия си и ги прие, но първият му отговор на вестта беше да отпрати приятеля си с думите: „Не искам и да зная за тези дрънканици.“ Но Тегулариус едва си бе тръгнал, смутен и почти обиден, и Йозеф потърси място за медитация, където да сложи в ред мислите си, и съзерцанието му тръгна от образа на един спомен към друг, които в този час го бяха овладели с необикновена сила. Сред тези видения съзря една гола стая с пиано сред нея, от прозореца й нахлуваше прохлада и ведра утринна светлина, а във вратата на стаята се появи красив приветлив човек, мъж на години, с побелели коси и светло лице, изпълнено от доброта и достойнство; той самият обаче, Йозеф, беше малък гимназист, който, полустрахлив и полуощастливен, бе чакал в стаята магистъра по музика и го виждаше за първи път, него, достопочтения, майстора от приказната провинция на елитните училища, магистъра, който бе дошъл, за да му покаже какво е музика, а после стъпка по стъпка го въведе и прие в своята провинция, в царството си, в елита и ордена, сега беше вече негов колега и брат, докато зрелият мъж, положил настрана своята вълшебна пръчка или скиптър, се бе превърнал в приветливо-мълчалив, все още благ, все още достопочтен, все още загадъчен старец, чийто поглед и образ се издигаше над битието на Йозеф и винаги го превишаваше с поколения и няколко стъпала на живота, с неизмеримо достойнство и едновременно със скромност, майсторство и тайнственост, неотстъпно негов патрон и пример, кротко го подтикваше да му бъде следовник, както едно небесно светило, когато изгрява и залязва, притегля подире си своите братя. Докато Кнехт неволно се бе отдал на потока от съкровени видения, по същината си сродни със сънища, които навестяват човека след напрежение, при първото отпускане преди всичко две представи изплуваха от течението и се задържаха за по-дълго, две картини или два символа, две сродства. В едната Кнехт, още момче, следваше по някакви коридори майстора, който вървеше пред него като водач и всеки път, когато се обръщаше, забелязваше как лицето му става по-старо, по-тихо, по-достолепно, видимо се приближава до един идеален образ на вечната мъдрост и достойнство, а той, Йозеф Кнехт, който, предан и послушен, крачи зад своя жив пример, си остава същото момче, поради което изпитва ту срам, ту една особена радост, да, нещо като дръзко доволство. А втората картина бе такава: сцената в стаята с пианото, влизането на възрастния мъж при момчето се повтаряше отново и отново, безкрайно, майсторът и ученикът следваха един подир друг, като че ли теглени на конец от някакъв механизъм, тъй че скоро вече не можеше да се разбере кой влиза и кой излиза, кой води и кой следва, старият или момчето. Ту изглеждаше, че момчето засвидетелства на стария, на авторитета и достойнството, почит и послушание; ту сякаш леко изпреварилият образ на младостта, на началото, на веселостта задължава стария да му бъде служещ и обожаващ го приемник. И докато съзерцаваше този безсмислено-смислен кръговрат от видения в собствените си усещания, бленуващият се идентифицираше веднъж със стария, втори път с момчето, беше ту почитаният, ту почитателят, предводителят или предвожданият, и в течение на тези неопределени смени настъпи миг, в който беше и двете — едновременно майстор и малък ученик, да, по-скоро се извисяваше над двамата — вдъхновител, създател, водач и зрител на кръговрата, на безплодната надпревара по кръг на стар и млад, която той с променливи чувства забавяше или тласкаше към най-голяма бързина. А от този стадий се разви нова представа, повече символ, отколкото сън, по-скоро предусещане, отколкото образ, а именно представата или по-точно съзнанието: този смислено-безсмислен бяг по кръг на майстор и ученик, този стремеж мъдростта да спечели младостта, младостта — мъдростта, тази безкрайна окрилена игра е символът на Касталия и изобщо играта на живота, който, разграничен на старост и младост, ден и нощ, Ян и Ин, тече безкрай. Оттук вглъбеният намери път от света на виденията към спокойствието и след дългото потъване в размисъл се върна укрепнал и бодър.
