В първия момент на догадка Йозеф едва ли бе по-малко изненадан и разчувстван, отколкото Фриц; да го изберат, му изглеждаше напълно невъзможно, ала още докато другият предаваше мненията на играчите за състоянието и хода на конклава, сам взе да прозира, че с предположението си приятелят му не е на грешен път. Нещо повече, в душата си той долови едно потвърждение, нещо като усещане, че дори го е знаел и очаквал, това бе правилно и естествено. И тъй, сега Йозеф постави ръка пред устата на развълнувания си другар, погледна го странно и укорително, сякаш от изведнъж зейнала пропаст и далечина, и каза:
— Не говори толкова, Amice, не искам и да зная за тези дрънканици. Върви при другарите си!
Тегулариус, макар да би искал да каже още много, занемя пред този поглед, който му отправяше един нов, още непознат човек, пребледня и веднага излезе навън. По-късно разказа, че необикновеното спокойствие и студенина на Кнехт в този момент почувствал отначало като удар и обида, плесница, предателство спрямо старата им дружба и близост, като едно едва обяснимо подчертаване и изпреварване на по-късното му положение на върховен повелител. Чак на тръгване — той наистина си тръгна като ударен — проникна в смисъла на този незабравим поглед, един далечен, царствен, но не по-малко и страдалчески поглед, и разбра, че приятелят му не е горд от жребия, който му се пада, но го приема със смирение. Разправяше, че трябвало да се замисли върху вглъбения поглед на Йозеф Кнехт и тоновете на дълбоко съчувствие в гласа, с които неотдавна питал за Бертрам и неговата жертва. И сякаш сам той имал намерение, също като оная Сянка, да се жертва и угасне, тъй гордо и смирено едновременно, тъй възвисено и предано, самотно и покорно на съдбата било лицето на приятеля му, сякаш изсечено на паметник за всички, които някога са били магистри на Касталия.
— Върви при другарите си! — му бе казал той.
Значи, още в секундата, когато за пръв път чу за новата си длъжност, този човек, когото никога не би могъл да познаваш истински, вече гледаше на света от ново средоточие, вече не беше другар и нивга нямаше да бъде.
Наистина Кнехт би могъл сам да отгатне или най-малкото да съзнае като възможно или вероятно назначението си на последния и най-висок от ръководните постове; но то го изненада, дори изплаши и този път. По-късно си каза, че би могъл да го предположи и се усмихна заради старанията на Тегулариус, който, макар да не очакваше назначението още от самото начало, все пак го бе допуснал и предсказал много дни преди решението и оповестяването му. Всъщност нищо не говореше против един избор на Йозеф във върховната колегия освен неговата младост; повечето от колегите му бяха встъпвали на тази висока длъжност на възраст най-малкото от четиридесет и пет до петдесет години, докато Йозеф нямаше още и четиридесет. Но пък не съществуваше закон, който да забранява ранното назначаване.
