За Кнехт няма вече открит път, задълженията му са определени от длъжността, а тя самата е от такъв вид, че осъществяването им ляга изключително на собствената му отговорност и затова с течение на годините, отначало съвсем несъзнателно, постепенно, главният му интерес все повече и повече се насочва към възпитанието и към най-ранните от достъпните възрастови групи. Колкото по остарява, толкова повече го привлича младежта. Така бихме могли да кажем днес. На времето един критик си бе дал труда да улови нещо като любителство и своеволие при изпълнението на длъжността. Разбира се, тя неизменно тласка Кнехт да се върне към елита, дори и във времена, когато той изоставя семинарите и архива на своите помощници и на своята Сянка; продължителните му занимания, както например годишните състезания по играта или подготовката за тържествената игра го отвеждат към един по-жив и всекидневен досег с елита. Веднъж шеговито той казва на приятеля си Фриц Тегулариус:
— Имало е князе, които през целия си живот са се мъчели от нещастна любов към своите поданици. Сърцето им ги теглело към селяните, овчарите, занаятчиите, към учителите и учениците, но те рядко могли да ги видят, защото винаги били обкръжени от своите министри и офицери, те стояли като стена между тях и народа. Така е и с магистъра. Иска да бъде с хората, а вижда само колегите си, той жадува за учениците и децата, а вижда само висшисти и хора от елита.
Но ние отидохме твърде далеч напред, а сега нека се върнем към времето от първите години на Кнехт като магистър. Веднага след като бе извоювал желаните отношения с елита, този дружелюбен, но и бдителен господар поиска да си осигури преди всичко чиновничеството от архива, трябваше също да се запознае с канцеларията и структурата на дейността, включена в общото; постоянно пристигаше огромна кореспонденция, постоянно заседания или циркуляри на цялата колегия го изправяха пред задължения и задачи, чието подреждане и степенуване никак не бе лесно за новака. При това нерядко се засягаха въпроси, интересуващи факултетите на провинцията, а те бяха склонни към взаимна ревност, също въпроси, изискващи компетентност, и едва постепенно, но с растящо удивление той опознаваше както тайната, така и могъщата функция на ордена, живата душа на касталийската държава и на бдящия пазител на нейната конституция. Така изминаваха строги и много наситени месеци, без в ума на Йозеф Кнехт да остане място за Тегулариус, освен това, че той, навярно полуинстинктивно, му възлагаше някакви дела, за да го предпази от прекомерно бездействие.
Фриц беше загубил своя приятел, станал изведнъж повелител и върховен началник, при когото вече нямаше личен достъп, комуто трябваше да се подчинява и да се обръща към него на „вие“ и с „преподобни“. Въпреки всичко това, което магистърът му възлагаше, той приемаше като загриженост и знак на лично възпоминание, малко капризният самотник се чувстваше развълнуван отчасти от издигането на приятеля си и крайната възбуденост на целия елит, отчасти заради възложените му дела, които по благотворен за него начин оживяваха дейността му; така или иначе, той понасяше напълно промененото положение по-добре, отколкото сам бе мислил след мига, в който занесе на Кнехт вестта, че е определен за майстор на играта на стъклени перли, а той го бе отпратил. Но беше достатъчно умен и също толкова изпълнен със съчувствие, за да вижда огромното напрежение и изпитание на силите или поне да го подозира, което неговият приятел трябваше да издържи по това време; виждаше го хвърлен в огън, виждаше го да изгаря и ако тук имаше нещо емоционално, то той вероятно го преживяваше по-силно, отколкото оня, който бе поставен на изпитание. За поръченията на магистъра Тегулариус полагаше най-големи усилия и ако някога сериозно бе съжалявал, че поради собствените си слабости и непригодност за длъжност и отговорност не може да бъде препоръчан за такава и го чувстваше като недостатък, то беше тогава, когато много искаше като помощник, чиновник или Сянка да подкрепя и подпомага магистъра, комуто се възхищава.
