Кнехт го слуша с удоволствие и го подтиква към нови, в никакъв случай нелишени от остроумие излияния, после спокойно приключва беседата със забележката: „Моите уважения, прекланям се пред твоята любов към духа и неговите дела. Само че духовното творение е нещо, в което ние не можем така лесно да вземем участие, както си мислят някои. Една беседа на Платон или един хоров пасаж от Хайнрих Исак и всичко, което ние наричаме дело на духа или произведение на изкуството, или обективиране на духовното, е развръзка, постижение, краен резултат на борба за пречистване и освобождаване, те според мен са, както ти ги наричаш, изплъзване от времето в отвъдвременното и в повечето случаи най-съвършени са тъкмо ония творби, които не допускат дори предусет за борбите и схватките, които са ги предшествали. Голямо щастие е, че имаме тези произведения, а ние, касталийците, живеем почти изцяло от тях, ние не сме творци в нищо друго освен във възпроизвеждането, живеем продължително в една отвъдна сфера, сферата отвъд времето и борбата, която възниква тъкмо от тези произведения, без тях тя би ни била непозната. И отиваме още по-далеч в одухотворяването или, ако искаш, в абстрахирането: в нашата игра на стъклени перли разлагаме произведения на мъдреците и художниците на части, извличаме от тях правила на стил, схеми, сублимираме тълкования и оперираме с тези абстракции, като че ли са тухли. Е, всичко това е много красиво, никой няма да го оспори. Но не всеки може цял живот да диша, да яде и да пие само абстракции. Спрямо това, което един репетитор от Валдцел смята достойно за своя интерес, историята има едно предимство: тя се занимава с действителността. Абстракциите са пленителни, но аз съм убеден, че човек трябва да има въздух и хляб.“
От време на време Кнехт си уреждаше краткотрайни посещения при престарелия майстор по музика. Достопочтеният старец, чиито сили видимо чезнеха и който отдавна бе отвикнал да разговаря, живееше в своето състояние на ведра вглъбеност до последния си час. Той не беше болен и неговата смърт всъщност не беше умиране, а тя беше някакво продължително изтляване, едно изчезване на телесната субстанция и на телесните функции, докато животът му все повече сякаш се събираше изключително в погледа на очите и в лекото сияние на слабото старческо лице. За повечето жители на Монтпор то беше добре известно и приемано с уважение явление, но само на неколцина като Кнехт, Феромонте и младия Петрус бе отсъдено един вид съучастие в това сияние на залеза и просветлението на един чист и самоотвержен живот. Тези неколцина, когато влизаха съсредоточени и подготвени в малкото помещение, където майсторът седеше в своето дълбоко кресло, успяваха да се докоснат до кроткия блясък на това чезнене, да съпреживеят застиналото в безмълвие съвършенство, сякаш под кръга на невидими лъчи те прекарваха ощастливяващи мигове в кристалната сфера на тази душа, вземайки участие в една неземна музика, и после отново се връщаха с прояснени и окуражени сърца във всекидневието си като от някакъв висок планински връх. Дойде денят, в който Кнехт получи вест за смъртта на стария магистър, бързо замина и намери кротко починалия на неговия одър, дребното лице, стопено и смалено, бе превърнато в една няма руна или арабеска, в магическа фигура, която вече не може да се разчете, но все пак като че разказваща за усмивки и съвършено щастие. На гроба след майстора по музика и Феромонте, говори и Кнехт и словата му бяха не за светлейшия мъдрец на музиката, не за големия учител, не и за добрия, мъдър, най-стар член на върховната колегия, той говори само за благодатта на неговата възраст и смърт, за безсмъртната красота на духа, която се бе открила през последните дни нему и на другарите му.
От много изказвания знаем, че Кнехт има желание да опише живота на стария майстор, но длъжността не му оставя свободно време за подобна работа. Той се научава да не дава простор на личните си желания. Веднъж казва на един от репетиторите:
