— Жалко, че вие, студентите, не можете добре да прецените изобилието и лукса, сред които живеете. Но така беше и с мене, когато бях студент. Човек следва и работи, не бездейства, вярва, че е прилежен, смята, че за такъв трябва да минава, но какво прави, какво би могъл да направи от тази свобода, едва ли схваща. А ето че после неусетно колегията те извиква, потребен си, възлагат ти да изнасяш лекции някъде, после те натоварват с някаква мисия, с определена длъжност, оттам те тласват нагоре в по-висока и тогава виждаш, че неусетно си уловен в мрежа от задачи и поръки, която става все по-тясна и по-гъста, колкото повече се движиш в нея. Възникват наистина сами по себе си малки задачи, обаче всяка от тях трябва да бъде решена навреме, а за работния ден има много повече задължения, отколкото часове. Така е хубаво и не би могло да бъде другояче. Но когато между аудиторията, архива, канцеларията, приемната, заседанията, служебните пътувания човек си спомни за момент свободата, която е притежавал и загубил, свободата на работата не по заповед, на неограничените просторни изследвания, тогава в миг може да закопнее горещо по нея и да си въобрази: ако някога отново се сдобия с предишната свобода, ще се насладя до капка на нейните радости и възможности.
Кнехт изобщо имаше свръхтънко чувство за пригодността на неговите ученици и чиновници за службите в йерархията, той внимателно подбираше хора за всяка задача, за всяко назначаване; бележките и характеристиките, за които си водеше специална книга, показват голямата му увереност в преценките, при които на първо място отдава значение на човешкото, на характера. Там, където неговите преценки и обноски се отнасят до трудни характери, и сега може да се почерпи съвет от него. Такова е отношението му например към оня студент Петрус, последния любим ученик на стария майстор по музика. Този младеж от типа на тихите фанатици бе играл чудесно своеобразната си роля на компаньон, болногледач и ученик, боготворящ многоуважавания майстор до последния момент. Когато тази роля намери естествения си край със смъртта на магистъра, отначало той изпадна в меланхолия и скръб, разбираеми и за известно време търпими, но техните симптоми скоро създадоха сериозни грижи на тогавашния господар на Монтпор, на майстора по музика Лудвиг. Петрус настояваше да остане да живее в павилиона, в старческото убежище на починалия, пазеше къщичката, поддържаше обстановката и реда точно, както и преди, в абсолютна изправност и гледаше на стаята, в която бе починал магистърът, с креслото, смъртния му одър и чембалото като на нещо, което не бива да се докосва, някакво пазено от него светилище; освен най-строгото съхраняване на тези реликви имаше още една грижа и задължение, грижата за гроба, в който почиваше любимият майстор. Смяташе, че е призван да посвети целия си живот на един неувяхващ култ към мъртвия, на паметните места, да бди край тях като над свещени, да бъде техен жрец и може би да доживее да станат места за поклонение. В първите дни след погребението той не се хранеше, а после се ограничи с незначителни порции, с каквито майсторът се бе задоволявал през последните си дни, изглеждаше така, сякаш имаше намерение по този начин да следва покойния и да умре подир него. Но тъй като не можеше да издържи дълго, той възприе и държането, което му предопределяше мястото на домакин и управител на тези вечни паметни места. От всичко проличаваше ясно, че младият мъж, бездруго своенравен и от дълго време радващ се на едно за него чудесно, особено положение, искаше да запази по какъвто и да е начин тази особеност и в никакъв случай да не се връща в служба на всекидневието, където явно не се чувстваше съвсем у дома си. „Оня Петрус, когото бяха определили да служи при стария майстор по музика, е побъркан“ — се казва кратко и студено в една записка на Феромонте.
