На Кнехт се удаде да разчупи леда и между него и Десиньори започна едно по-оживено и освежаващо за двамата общуване. Плинио, този човек, който от дълги години живееше в примирение и меланхолия, трябваше да даде право на приятеля си: всъщност копнежът по изцеление и ведрост, по касталийската веселост, го беше привлякъл отново към педагогическата провинция. Сега той идваше по-често и без комисията и служебни дела, а Тегулариус го наблюдаваше с ревниво недоверие и скоро магистърът Кнехт узна за него и живота му всичко, което му бе потребно. Животът на Десиньори не беше толкова изключителен и сложен, както Кнехт предполагаше при първите разкрития. През младостта си Плинио беше изстрадал вече познатото разочарование и обезсърчаването на своята ентусиазирана и жадна за дела натура, сам не бе могъл да стане посредник и помирител на света и Касталия, а един самотен и мрачен особняк, не бе успял да свърже светското и касталийското в своя произход и характер. Ала той не беше просто крушенец и в поражението, и в отказа въпреки всичко запазваше собственото си лице и оставаше с особена съдба. Изглеждаше, че възпитанието, придобито в Касталия, у него изобщо не се утвърждава, най-малкото отначало не води към нищо освен към конфликти и разочарования и към едно дълбоко, трудно поносимо за такава натура откъсване и усамотяване. И сякаш изведнъж попаднал на този осеян с тръни път на уединение и неприспособимост, Плинио сам правеше всичко, за да се обособи и увеличи трудностите си. Преди всичко още като студент влезе в непримиримо противоречие със своето семейство, с баща си главно. Старият, макар да не се числеше към същинските политически водачи, все пак, подобно на всички Десиньори, през целия си живот поддържаше консервативна, вярна на правителството политика и партия, враг на всички нововъведения, противник на всички претенции на онеправданите, потиснатите за права и участие, недоверчив към хората без име и ранг, верен и готов на жертва за стария ред, за всичко, което му се виждаше законно и свято. Така той, без да изпитва потребност от религия, бе приятел на църквата и се противопостави, макар че не му липсваше чувство на справедливост, доброжелателство и готовност за добри дела, упорито и принципно срещу стремежите на арендаторите за подобряване на положението им. Оправдаваше суровостта си привидно логично, с програмата и лозунгите на своята партия, а в действителност го ръководеха естествено не убеждения и възгледи, а сляпата вярност към неговите другари по съсловие и традициите на рода му, както и показателните за характера му рицарство и рицарска чест и едно подчертано омаловажаване на всичко, което се представя за модерно, напредничаво, съответстващо на времето.
