Този мъж разочароваше, дразнеше и ожесточаваше своя син Плинио за това, че той като студент се приближи и присъедини към една изключително опозиционна и модернистка партия. Тъкмо тогава беше създадено ляво младежко крило на старата буржоазно-либерална партия, водена от Верагут, публицист, депутат и оратор с голямо, ослепително въздействие, един темпераментен, понякога малко самовлюбен и развълнуван приятел на народа, свободолюбец, чието желание да спечели академичната младеж с публични доклади в университетските градчета не остана безуспешно, а между другите му въодушевени слушатели и привърженици попадна и младият Десиньори. Младежът, разочарован от университета, търсейки опора, заместител на загубилия за него смисъл морал на Касталия, жадуващ за някакъв нов идеализъм и програма, се въодушеви от докладите на Верагут, удивен от техния патос и нападателна смелост, от шеговитостта му и от обвинителната позиция на оратора, от неговата красива фигура и език, и се присъедини към една група студенти от кръга на слушателите на Верагут, които той спечели за своята партия и цели. Когато бащата на Плинио узна това, незабавно замина при своя син, силно разгневен го руга за пръв път в живота му, обсипа го с обвинения за заговорничество, за измяна на баща, семейство и традиции на рода и даде недвусмислената заповед веднага да поправи грешката си, да скъса връзката с Верагут и неговата партия. Но това в никакъв случай не бе правилният път да се окаже въздействие върху младежа, комуто се струваше, че неговата позиция прераства в някакво мъченичество. Плинио твърдо издържа бурята и обясни на своя баща, че не е прекарал десет години в елитните училища и няколко години в университета, за да се откаже от собствени възгледи и преценки и да се остави шепа самолюбиви барони да му предпишат своите схващания за държавата, икономиката и справедливостта. В случая му помогна школата на Верагут, защото по примера на големите трибуни той никога не застъпваше собствени и съсловни интереси и в света не се стремеше към нищо друго освен към чистата, абсолютната справедливост и човечност. Старият Десиньори избухна в горчив смях и покани своя син първо да завърши следването си, преди да се меси в мъжки работи и да си въобразява, че разбира повече за човешкия живот и справедливостта, отколкото цяла редица достопочтени поколения от неговия благороден род, похабена издънка на който е и той, но го напада в гръб със своето предателство.
Двамата се уморяваха в спорове, огорчаваха и обиждаха с всяка дума все повече, докато старият, сякаш внезапно видял в огледало собственото си разкривено от гняв лице, млъкна в студен срам и мълчешком си тръгна. Оттогава за Плинио никога не се възвърна старото, невинно доверчиво отношение към бащината къща, защото той не само беше верен на своята група и нейния новолиберализъм, и дори още незавършил следването си, стана непосредствен ученик, помощник и сътрудник на Верагут, а няколко години по-късно и негов зет. И ако равновесието в душата на Десиньори беше нарушено и животът му бе пронизан от разяждащи съмнения поради възпитанието в елитното училище или пък поради трудностите на повторното привикване към света и родината, то тези нови отношения с бащата го поставиха в съвсем деликатно, застрашително и тежко положение. Той несъмнено спечели нещо ценно, един вид вяра, политически убеждения и партийна принадлежност, които отговаряха на младежката му потребност от справедливост и напредничавост, а в лицето на Верагут — учител, водач и по-стар приятел, когото отначало обичаше и му се удивляваше безкритично, а после ценеше, без да изглежда, че той се нуждае или държи на това; така Плинио спечели още една насока, цел, работа и задача на живота си. Това не беше малко, но трябваше да се плати скъпо. Макар младият мъж да се примиряваше със загубата на естественото си, падащо му се по наследство положение в бащината къща и сред другарите по съсловие, макар да умееше да понася с някаква фанатична радост на мъченик враждата и отритването от страна на една привилегирована каста, все пак оставаше нещо, което никога не можа да преодолее напълно — най-вече глождещото го чувство, че бе причинил болка на своята многообична майка, като я бе тласнал в едно крайно неприятно и мъчително положение между себе си и баща си и вероятно с това й бе скъсил живота. Тя почина наскоро след неговата женитба, подир нейната смърт Плинио почти не се мярна в дома на своя баща, а когато и той почина, продаде къщата, старото семейно гнездо.
