— От време на време в някое село се появява жена, която е толкова лоша, че с никого не може да се погажда. Повечето от тези жени остават без деца. Понякога те са толкова лоши, че селото не ги иска. Тогава взимат жената през нощта, оковават мъжа й във вериги, нея набиват с пръчки и я прогонват далеч в горите и блатата, проклинат я и я оставят там. После свалят веригите на мъжа и ако той не е твърде стар, може да се събере с друга жена. Прогонената, ако не загине, броди из горите и тресавищата, научава езика на животните и след като дълго се лута и обикаля, някой ден намира едно малко село, то се нарича селото на вещиците. Там са всички зли жени, пропъдени от селата им, събрали се и сами си създали село. Там живеят те, правят злини и магии и тъй като сами нямат деца, на драго сърце примамват деца от истинските села и когато някое дете се загуби в гората и вече не се завърне, навярно не се удавя в блатото, не го разкъсва вълк, а го прилъгва вещица и го заблуждава в пътя му, за да го заведе в селото на вещиците. На времето, когато бях още малка и моята баба бе най-старата в селото, веднъж едно момиче отишло с другите за черни боровинки и докато те брали, така се уморило, че заспало; било малко, папратите го скривали, другите деца продължили нататък и не забелязали нищо. Едва когато се върнали в селото и скоро настанала вечер, видели, че момичето не е с тях. Пратили млади момци, търсили го и викали в гората до късна нощ, после се върнали, без да го намерят. Малката обаче, след като спала достатъчно, продължила да върви все по-навътре и по-навътре в гората. И колкото по се страхувала, толкова по-бързо тичала, но отдавна вече не знаела къде е и тичала все по-далеч от селото, дотам, докъдето никой никога не бил стигал. На шията си носела на лико зъб от глиган, подарен от баща й, донесъл го от лов, пробил му дупка с каменно острие, за да може да го наниже на лико, преди това три пъти варил зъба в глиганска кръв и през цялото време напявал добри заклинания; който носи такъв зъб, е запазен от всякаква магия. Ето че между дърветата се появила една жена, тя била вещица, престорила се на мила и казала: „Здравей, хубаво дете. Загубило ли си се? Ела с мене, аз ще те заведа вкъщи.“ Детето тръгнало с нея, но се сетило за поръката на родителите си, че не бива никога да показва на чужди глиганския зъб, и затова, докато вървели, незабелязано извадило зъба от ликото и го скрило в колана си. Чуждата жена вървяла с момичето часове наред, било вече нощ, когато те стигнали селото, но това не било нашето село, а на вещиците. Там затворили момичето в тъмен обор, а вещицата отишла да спи в своята колиба. На сутринта тя го питала: „Нямаш ли глигански зъб у себе си?“ Детето отвърнало: „Не. Имах един, но трябва да съм го загубила в гората.“ И й показало на шията си панделката от лико, на която вече не висял зъб. Тогава вещицата извадила глинено гърне, в което имало пръст, там растели три билки. Детето ги погледнало и попитало какво е това. Вещицата посочила първата и казала: „Това е животът на твоята майка.“ После посочила втората и казала: „Това е животът на твоя баща.“ Най-сетне и третата: „Това е твоят собствен живот. Докато тези треви са зелени и растат, вие ще сте живи и здрави. Ако някоя увехне, то този, чийто живот означава, боледува. Ако растението се изтръгне така, както аз сега ще го изтръгна, оня, чийто живот то означава, трябва да умре.“ Тя уловила билката, която означавала живота на бащата, и почнала да я тегли. Когато леко я поиздърпала и се провидял бял корен, растението въздъхнало дълбоко…
При тези думи малкото момиче до Кнехт скочило като ухапано от змия, надало вик и затичало презглава. То дълго се борило със страха, всян от приказката, вече не могло да издържи. Една стара жена се засмяла. Други от слушателите едва ли били по-малко наплашени от малката, но те скривали това и продължавали да седят. Кнехт обаче веднага щом се сепнал от унеса, с който слушал, и от страха, скочил и затичал подир момичето. Старицата продължавала да разказва.
Заклинателят на дъжда бил издигнал къщата си край селското езеро и в тази посока Кнехт потърсил избягалата. Като ласкаво и успокояващо тананикал, пеел и зовял, той се опитал да я примами с глас, с какъвто жените събират пилците, протяжен, сладък, сякаш мислел да я омагьоса. „Ада — викал той и пеел, — Ада, Адичка, ела, Ада, не се бой, аз съм, аз, Кнехт.“ Така той пеел ли, пеел и преди да чуе стъпките на Ада или да я види, изведнъж почувствал как в ръката му се мушнала нейната малка мека ръка. Ада стояла на пътя, опряла гръб до стената на къщичката им, и го очаквала, откакто чула виковете му. Отдъхвайки си, тя се прилепила до него, той й се струвал голям и силен, същински мъж.
— Уплаши ли се? — попитал той. — Не бива да се боиш. Никой няма да ти стори нищо. Всички обичат Ада. Ела, ще отидем вкъщи.
