Бях сам, когато спрях пред вратата на матмагьосническата кула. Стража нямаше, нито прозорци над вратата. Кулата се издигаше високо над мен, изящна някак, диаметърът в основата ѝ — двайсетина метра. Първите прозорци се намираха на петдесетина метра от земята, разполовявайки кулата на височина, и продължаваха спираловидно нагоре до върха. Каменната облицовка беше толкова гладка, че и паяк трудно би се задържал.
Вратата беше изработена от черен кристал, слънцето вадеше сияйни дефекти по най-външния ѝ пласт. Когато потропах, под кокалчетата ми се появи кръг от светещи числа — десетте цифри, които арабите са ни дали в началото на времето.
— Гатанка?
Докоснах една от цифрите, двойката, при което друга светна по-ярко — четворката. Докоснах и нея. Кръгът изчезна. Зачаках. Нищо.
Потропах по-силно, но съприкосновението на кокалчетата ми с кристала не произведе никакъв звук, само извика отново кръга с цифрите. Взех да ги натискам, гонех святкащите символи във все по-бързи кръгове, опитвах се да разбия модела, но бързо му изгубих нишката.
— По дяволите, не съм дошъл тук да играя игрички.
Сам бях. Няколко фигури се виждаха сред руините на амфитеатъра, Марко и още неколцина посетители катереха с мъка широките стъпала пред двореца на Фейд, по пясъчните брегове на езерото се мотаеха някакви хора, но при кулата бях само аз. И да извиках, нямаше кой да ме чуе.
Опитах отново. И отново. Очевидно не ставах за матмагьосник. Светещите цифри танцуваха по периметъра на своя кръг и бързо избледняваха. Намръщих се на вратата, но и това не ѝ подейства. Воден повече от безсилие, отколкото от гениална хрумка, потропах отново и веднага щом кръгът с цифрите се появи, откъснах образния пръстен от каишката му и го лепнах право в центъра. Цифрите моментално ускориха кръговото си движение и скоро се превърнаха в светъл кръг с неясни очертания. От вратата се чу жужене, високо и все по-високо, буквално препускаше през октавите. Малки светкавици се разляха в кристала, от пръстена навън. Усещах ясно вибрациите с пръстите си. Жуженето се превърна в тънък вой, после в писък. Вертикалното стана хоризонтално. И аз установих, че се опитвам да стана, паднал сред назъбените черни парчетии от внушителната доскоро врата.
Ушите ми пищяха, пръстите ми бяха изтръпнали. Открих образния пръстен сред лъскавите отломки и бързо хлътнах през входа. Коридор водеше право напред, разделяйки приземния етаж на две половини. В дъното имаше стъпала — вероятно началото на спирална стълба към горните нива на кулата. Половин дузина млади либанци в бели туники тръгнаха към мен откъм арки покрай двете страни на коридора; приличаха на учени и по лицата им се четеше повече удивление, отколкото гняв. Извадих ножа си, но така, че дългият ръкав на робата ми да го скрие. Приличаха на учени, но можеше и да не са.
— Нещо не е наред с вратата ви — рекох и минах между тях, без да забавям крачка.
Стигнах до дъното на коридора и открих, че има стълба и нагоре, и надолу. Избрах нагоре. Вързах отново пръстена на каишката му — трудно се справих с възлите, защото още чувствах пръстите си изтръпнали.
От Омал бях разбрал, че математа е нещо като университет, школа за матмагьосници. А Каласади е нещо като преподавател. Частен учител на халифските деца, ментор на студентите, които идвали да учат в Хамада, арбитър в по-незначителните спорове на аритметиците, както предпочитали да се наричат тук. Кулата не беше негов дом, негов дворец или седалище, но въпреки това имах чувството, че може да го открия на върха ѝ.
Уравнения вървяха в крачка с мен, докато изкачвах износените стъпала на математа с нож в ръката. Някои бяха изписани по цялата дължина на спиралната стълба, други се точеха само по няколко метра и прекъсваха, заменени от нови изчисления, всичките издълбани в камъка, после запълнени с черен восък, за да се четат по-лесно. Подминавах врати, всяка означена с гръцка буква — „алфа“, „бета“ и нататък. Вратата с „мю“ беше на едно ниво с първия прозорец и когато я подминах, усетих свеж повей в гърба си. Разминах се с двама матмагьосници, които слизаха надолу, старци, сбръчкани като сушени сливи и така потънали в разговор, че нямаше да ме забележат дори да горях.
И накрая, там, където последният прозорец предлагаше Хамада на длан, стъпалата свършиха пред врата с „омега“, буквата изработена от мед и вградена в махагона. Спрях да си поема дъх. Мразя да качвам стълби.
Скрих отново ножа в ръкава си и бутнах вратата. Тя се отвори с тихо скърцане и там, наведени над широко лъскаво писалище в центъра на голямата кръгла стая, стояха Каласади, Юсуф и Калал. Вдигнаха едновременно глави и изненадата, която се изписа за миг по лицата им, беше предостатъчна компенсация за дългото изкачване по спиралната стълба. Юсуф и Калал наведоха моментално глави над книжата си, сякаш да потърсят грешка в уравненията. И двамата държаха пера, пръстите им бяха черни като зъбите.
— Йорг. — Каласади възвърна бързо-бързо самообладанието си. — Според нашите проекции входната врата трябваше да те забави доста повече.
