Той прояви такта или здравия разум да не се подсмихне на апокалиптичните ми приказки. Подозирах, че дори тук, в Африк, са чували за Гелет. Може дори да бяха видели светлината на онова разрушение, сиянието му на хоризонта. Бог ми е свидетел, че Гелет пламна достатъчно силно и заревото се издигна достатъчно нависоко. Направо опърли небесата!
— Надявам се, че няма да го направиш — каза Каласади.
— Надяваш се? — Отметнах робата си и сложих ръка върху дръжката на меча. — Или го знаеш?
— Всички хора се уповават на надеждата, Йорг. Дори ние, аритметиците. — Юсуф лепна усмивка на лицето си, гласът му беше тих, глас на човек, който е готов да умре.
— И какво казват за мен вашите уравнения, отровителю? — Мечът ми беше излязъл от ножницата, по своя воля сякаш, защото нямах спомен да съм го вадил. Гневът, който ми трябваше, припламна и угасна, припламна отново. Видях баба си и дядо си, положени бледи на смъртното си ложе, вуйчо Робърт във войнишката си гробница, ръцете му скръстени върху меча на гърдите. Видях усмивката на Каласади в един напечен от слънцето вътрешен двор. Видях как Юсуф бърше морето от лицето си. „Сол! — беше казал той. — Да се надяваме, че светът има да предложи нещо по-добро от това, нали?“ Думи, изречени по море.
Ударих с дръжката на меча си по полирания плот на масата.
— Какво казват изчисленията ви? — изревах толкова силно, че тримата трепнаха.
— Две — отвърна Каласади.
— Две? — Смях се откъсна от мен, смях с остри ръбове и пълен с болка.
Той сведе глава.
— Две.
Юсуф плъзна пръст по гъсто изписаните страници.
— Две.
— Това ни дава магията — каза Каласади.
Усетих студен гъдел по скулите си.
— Защо две?
И тогава матмагьосникът се намръщи, както го бе направил в двора на замък Утрен, сякаш отново се опитваше да си спомни изгубено усещане, полузабравен вкус.
— Двама приятели, изгубени в сухи земи? Двама приятели, спечелени в пустинята? Две години далеч от трона ти? Две жени, които ще притежават сърцето ти? Две десетилетия ще живееш? Магията е в първото число, математиката — във второто.
— И какво е второто число? — Гневът ме изостави, избледня и остатъчният образ на две тъжни могили в прахоляка на Иберико.
— Второто число — каза Каласади, без да прави сверка с листата, — е 333000054500.
— Това вече е число! Не като двойките, тройките и четиринайските, с които ме залъгваш обикновено. Какво означава, по дяволите?
— Надявам се, че посочва координатите, където си зарязал Михаил.
Изпитах известно облекчение, когато стана ясно, че орденът на матмагьосниците не държи да ме убие, защото ако държеше, лесно можеше да уреди смъртта ми, особено след като сам им се поднесох на тепсия по един така хитроумен начин. Добре беше да се знае и друго — че обмислят по-добри пътища от онези, които минаваха през Утрен, други начини да осигурят на Ибн Фейд нужните гласове и да качат Орин на трона. Това означаваше, че и аз, на свой ред, не е нужно да ги убивам.
Вярно е, че открай време откачам, когато чуя разни гадатели и ясновидци да предричат слава на стрелянския принц. Ала този път, като никога, се чувствах способен да направя крачка встрани и да продължа напред. Може би пораствах. Намерих утеха в думите на Фекслър за променящия се свят и силата на желанието. Може би за онези, чиято страст е да знаят бъдещето, вместо да живеят в настоящето, може би за тях именно тази страст, а не средствата, с които си служат, им отваря прозорец към утрешния ден, пък бил той и прозорец с мръсно стъкло. Вещици от Данско, които хвърлят камъчета с руни, или маври с дяволски сложни уравнения — няма значение. Така както аз виждах нещата, не беше изключено собственото им силно и фокусирано желание да влияе на предвижданията им. И ако моето желание се окаже по-силно, току-виж съм доказал, че всички те грешат.
Истината бе, че нуждата да отмъстя на Каласади, да му потърся сметка за опита да убие семейството ми никога не беше пламтяла с интензивността, завела ме пред портите на чичо Ренар. Всъщност дори се почувствах добре, когато реших да зарежа отмъщението. Лундист и Нубанеца биха се гордели с мен, но истината е, че Каласади чисто и просто ми харесваше и именно това, а не някаква новооткрита сила на характера, ми позволи да загърбя планираната мъст.
Някъде над нас се включи механизъм и след миг гигантска камбана отброи часа.
— Двамата с Юсуф ще те придружим до замъка на халифа — каза Каласади, повишил глас да надвика камбаната.
— Той няма ли да нареди екзекуцията ми? Или в затвора да ме хвърли поне? — попитах аз.
— Халифът знае, че си тук, и предполагам вече има планове за теб. Дали ще отидеш в замъка с нас сега, или по-късно ще те заведат там под стража, не е от особено значение — каза Каласади.
— Макар че според нашите проекции, ако се наложи войниците да те завлекат при него, това най-вероятно ще влоши нещата — добави Юсуф.
— Но вече сте изчислили какво ще се случи? — Изгледах го намръщено.
— Да — отвърна той.
— И?
— Ако ти го кажа, това ще намали вероятността въпросното нещо да се случи.
