Каласади затвори книгата, която току-що беше отворил, и я взе. Юсуф ме прегърна през раменете и ме побутна към вратата.
— А Калал ще остане тук, така ли? — попитах аз през десетия и най-силен удар на камбаната.
Юсуф се ухили.
— Сметките не се правят сами.
Трябва да призная на Каласади и Юсуф, че нито единият, нито другият дори не трепна при вида на липсващата входна врата, а такава врата едва ли можеха да си поръчат в дърводелска работилница. Младежите с белите роби и стряскащо черните зъби, онези, които бях видял на влизане, и други, присъединили се към тях от математа, бяха събрали отломките на тъжна купчинка от едната страна на входа. Няколко десетки студенти седяха в кръг, мърмореха си под нос, подаваха си кристални парченца и възкликваха, случеше ли се да открият две, които си пасват. Умълчаха се, докато минавахме край тях.
— Виждам, че си намерил нов начин да отвориш вратата, Йорг — сухо каза Юсуф.
— Сега пъзелът е дори по-добър — вметна Каласади, — макар и не в ролята си на препятствие.
Прекосихме площада под ударите на жаркото слънце. Водата в езерото се изпаряваше видимо, но пък тези изпарения смекчаваха в някаква степен жегата. Когато си в Сахара, всичко, което смекчава жегата, е по-ценно от злато. Стъпалата към двореца бяха широки и многобройни, правени сякаш за гиганти, а не за хора с нормален ръст, и лъжеха окото — истината за реалните размери на двореца те осенява постепенно, сякаш за да ти спести шока.
Молители се редяха на опашка по стъпалата под сянката на величествена колонада. Порти, направени сякаш от злато, се издигаха над всички ни, кралски гвардейци с броня от излъскана стомана пропускаха посетителите, коничните им шлемове завършваха с шарени пера, доста нелепи, ако питате мен. Каласади и Юсуф подминаха двайсетината облечени в черно молители. Стрелнах с усмивка Марко, наврял се сред местните и борещ се със сандъка си.
— Ас-саламу алейкум — поздрави Каласади гиганта, който се изстъпи да ни прегради пътя. Поздравът буквално означаваше пожелание за мир, съвсем на място предвид размера на ятагана, който гигантът беше препасал. Виждал бях такива мечове в една книга на учителя Лундист и знаех, че са достатъчно остри и тежки да разсекат човек на две.
— Ас-саламу алейкум, муршид матема. — Мъжът се поклони, но не толкова ниско, че да го намушкаш, преди да е реагирал.
Казаха си още нещо на езика, който се говореше в Марок и Либа. Знаех достатъчно, за да се досетя, че Каласади уверява стража в кралския ми статут въпреки външния ми вид, който говореше друго. Сигурно би било добър политически ход да отделя малко време и пари, за да се изкъпя и да се облека подобаващо, но ми се струваше по-умно да се срещна с Ибн Фейд преди Марко да се е добрал до тронната му зала.
Влязохме — не през гигантската врата, а през друга, по-малка и вградена в нея — и трима оперени стражи ни поведоха по мраморни коридори, където цареше благословен хлад. Тишината на двореца ни обгърна, тишина спокойна, а не стерилната липса на звук в Строителските подземия, нарушавана от ромона на невидими фонтани и паунско писукане.
Халифският дворец нямаше нищо общо със замъците на север. Първо, беше построен за наслада на сетивата, а не за отбрана. Беше повече широк, отколкото висок, коридорите и галериите му се протягаха просторни и открити към небето, преливаха се един в друг, вместо да се пресичат и разклоняват в стеснения за засади. Не видяхме нито една статуя или картина, само тук-там по някой гоблен, но дори гоблените не изобразяваха батални сцени или портрети, а приличаха на стенни килимчета в пъстри цветове. Хората на пустинята явно не изпитваха нашето маниакално желание да издигаме образите си на пиедестал и да запечатваме предците си за идните поколения в камък или с бои върху платно.
— Пристигнахме — каза Каласади. Излишно беше да ме уведомява. Стояхме пред двойна врата, висока колкото къща, крилата ѝ изработени от абанос и с щедра позлата. Дървесината е дефицитна стока в пустинята и в този смисъл абаносът говореше за богатството на халифа повече от златото.
Дворцови стражи с алебарди стояха в ниши от двете страни на вратата. Остриетата в горния край на алебардите бяха с майсторска изработка и отразяваха светлината от малките кръгли прозорци, вградени в тавана високо над нас.
— Е — рекох аз и думите ми взеха, че пресъхнаха. И преди бях влизал в бърлогата на лъв, но за пръв път след самотната си среща с Марклос насред ренарската войска се натиквах толкова надълбоко. При Марклос бях отишъл сам, вярно, но поне братята ми бяха на няколкостотин метра от мен и заели отбранителни позиции. А сега стоях в добре охраняван дворец в непознат град насред безкрайна пустиня в чужда земя, на цял континент от дома си. Не бях в позиция да се пазаря, не носех подаръци, освен може би онзи номер, който бях спретнал в пустинята. Не знаех дали координатите на Каласади са верни, но със сигурност знаех, че Михаил, Строителският дух, няма да се яви заедно с Марко на дворцовата аудиенция.
