Гигантите отстъпиха настрани и Чела тръгна към вратите. Присъствието на Мъртвия крал надвиваше всичко останало, минаваше през камък и дърво и заливаше сетивата ѝ. Когато бе на върха на некромантските си сили, когато бе в състояние да се отдалечи максимално от живота и да се върне, без да се е изгубила, Чела мислеше за Мъртвия крал като за тъмна светлина, черно слънце, чието излъчване смразява и убива, ала въпреки това я привлича неотменно. Сега обаче, облечена само с парцалите на прежната си сила, сега, когато кръвта отново се движеше в тялото ѝ, Чела възприемаше господаря си като заплаха, като нещо, събрало в себе си всички мигове на болка, скръб и насилие, крясък на бездънна омраза, който звучи на границата на слуха ѝ.
Опря ръце на вратите и установи, че треперят.
Вонята на личите удря плътта както мастило удря попивателна хартия — потъва до костите, без да се занимава с такива незначителни подробности като носа ти. Хората умират от деня на раждането си, но бавно, пълзят към смъртта от люлката до гроба. Когато си близо до лич, не пълзиш, а препускаш.
Дворът на Мъртвия крал тънеше в мрак, но когато Чела отвори вратите, студено сияние се разля бавно в залата. Духове, плътно увити около господарите си, започнаха да се развиват като ципа, обелена от личите в присъствието на живот. Духовете горяха със светлината на собственото си нещастие, бледи привидения, деликатна тъкан от спомени, останки от зле изживян живот. Самите личи бяха като слепи петна за живите очи на Чела, сякаш участъци от ретината ѝ бяха спрели да функционират и мозъкът ѝ запълваше празнините с разкривени отражения на стаята. По времето, когато беше силна в некромантската си магия, когато кръвта не течеше в тялото ѝ, Чела бе виждала личите — бели като кост, тънки като кост, клинът на безоките им глави пълен с малки остри зъби, всяка ръка завършваща с три пръста като корени.
— Кай! — Усетила го бе как се дръпва назад. Викът ѝ го накара да спре. Не беше толкова глупав, че да избяга.
Мъртвия крал седеше на трона от плавей, където доскоро бе седял лорд Артур Елгин. Носеше дрехите на Артур Елгин. Добре му стояха. Рамене от синя обработена кожа, дантелена предница със сребърни клипсове и морски камъни, плътно кадифе с дълбокия цвят на морскосиньо в полунощ. Носеше и тялото на Артур Елгин, но то не му стоеше добре, стоеше му изгърбено и тромаво, а когато вдигна глава към Чела, усмивката, която ѝ отправи с устата на мъртвеца, беше смразяваща.
Счупих два ножа в напразни опити да разгъна скорпиона. Но когато застопорих опашката му с клещите на Дъртата Мери и го натиснах с меча, трупът се разгъна със серия от остри прищраквания и звуци като от стъкло, което чупиш с тока на ботуша си.
— Направил те е някой — рекох му. — Умна машинка си ти.
Само че не видях зъбчати колелца, колкото и да се взирах. Само черен кристал, следи от прозрачно желе и множество жички, някои толкова тънки, че изглеждаха почти невидими.
— Счупена машинка. — Прибрах го в дисагите на Леша. Решил бях да го взема със себе си.
Минаха часове, докато изкопая два гроба. Раните ме щипеха и смъдяха. По-късно започнаха да пулсират и да болят. Разкопах земята с брадва, пръстта загребвах с щит. Почвата беше солена, по-солена и от солите от Кародски извори.
Най-напред погребах Грейсън. Намерих шлем със забрало, изчистих го с пясък и му го сложих да скрия лицето му.
— Не знам къде си отишъл, Бащице, но със сигурност мрънкаш.
Два щита с пръст и камънак го скриха от погледа ми. Поредният труп. Още четири загребвания с щита и от Бащицата остана само лека вдлъбнатина в терена. Още десет и загладих гроба.
Сложих главата на Леша на врата ѝ. Стори ми се редно, защото аз я бях отделил оттам. Парчетата не пасваха.
— Цялото кралско войнство, и пешаци, и на конски гръб, не могат Леша отново да сглобят.
Седнах до гроба, без да я поглеждам. Вместо това гледах залеза.
— Тези мъже не бяха по-различни от мен и моите хора. — Раните ми щипеха и пулсираха. Сетих се колко болка ми беше спестена и се сритах мислено. Нямах право да мрънкам. — Когато си откъм острия край на пръчката, изведнъж променяш мнението си за ръчкането, няма спор. Голям тъпак съм бил да не видя какво се задава. — Млъкнах. Не толкова защото нямаше кой да ме чуе. Когато носиш смърт в себе си и си заобиколен от трупове… е, публика винаги се намира. Млъкнах, защото онова, което владееше мислите ми, бе твърде изменчиво, твърде тънко да го уловиш и изречеш. Думите са тъпи инструменти, по-пригодни за убийство, отколкото за философия. Заринах гроба. Време беше.
