Под капака имаше шахта, тъмна, с гладки стени и без зловония, които да се издигат от дълбините. Пуснах един малък камък в мрака. Това с камъните ми е неустоимо — правя го дори когато няма нужда. Паузата, преди да чуя далечното тупване, беше красноречиво дълга — определено не исках да последвам камъка.
— Можеше да ми кажеш да си донеса въже, проклет да си! — Имах някакво, въпреки липсата на инструкции от страна на Фекслър, но не вярвах да ми стигне.
Шахтата беше достатъчно тясна да опреш гръб в едната стена, да запънеш краката си в отсрещната и така да се спуснеш бавно надолу. Но ако шахтата се разширеше, ако стигнеше до отклонение или се окажеше по-гладка от очакваното… обратният път можеше да се окаже труден. Дошъл бях в Иберико с мисълта, че ще боря невидими огньове. Да се заклещя в дупка и да умра от жажда ми си струваше твърде жалък край, който не си заслужава риска.
Извадих кутийката с прахан от багажа и развих превръзката, с която бях стегнал раната над лакътя си. Превръзката се беше залепила и вонеше сладникаво, на гной. Сухите краища се разгоряха добре и не угаснаха, когато пуснах парцала в шахтата. Стените изглеждаха успоредни чак до дъното. Колкото до дълбочината — прецених я на десетина-дванайсет метра. Предположих, че някъде долу има тунел, но от мястото ми не се виждаше нищо.
Стиснах с пръсти раната на ръката си с надежда да изкарам гнойта. „Христос на коловоз!“ Тази беше от любимите ругатни на Макин. Звучеше тъпо, но може би древните са употребявали думата в друго, по-болезнено или по-нецензурно значение. Ръбовете на срязаното месо бяха неестествено розови, обточени с черни корички. Не виждах как раната изобщо ще се затвори.
В лагера на Лошите кучета имаше доста въжета и аз бях взел няколко, три по-точно. Никога не тръгвай на приключение без въже, така поне казват. Вързах ги едно за друго и ги спуснах в дупката за проба. Дължината им покриваше приблизително две трети от дълбочината на шахтата. Вързах голям възел в единия край и го затиснах с тежкия капак. Бих могъл да вържа въжето за коня или мулето, но сметнах, че капакът е по-надеждна котва. На колана си вързах фенера, който бях взел от лагера, и резервна манерка с масло. В един от джобовете си натиках прахан, кремък и парче стомана. Реших, че не е разумно да паля фенера сега — ако паднех, можеше и да се подпаля, освен че ще си потроша краката.
Болежките и умората забавяха движенията ми, чувствах се тромав и слаб. Глътнах още една таблетка от солите на Кародски извори и хванах въжето с две ръце. Погледнах за последно прашните хълмове и белезникавото небе и се вмъкнах в дупката.
Щом се скрих от слънцето, ми стана толкова студено, че ме побиха тръпки, макар че дали от треската, или от рязък спад в температурата, не знам. Спусках се надолу педя по педя, стиснал въжето и с ръце, и с крака. Когато коленете ми стигнаха до края му, отворът на шахтата, закрит наполовина от капака, приличаше на светъл полумесец в беззвездна нощ. Втресе ме. Представих си как някой затваря капака и светлината изчезва завинаги.
Изпъшках, вдигнах крака да ги запъна в стената отсреща, а раменете и горната половина на гърба си опрях здраво в стената отзад. Не бях съвсем убеден, че натискът в противоположни посоки ще ме задържи, след като пусна въжето, още по-малко бях убеден, че ще мога да се изкача по този начин.
Пуснах въжето.
Плъзгах се надолу сантиметър по сантиметър, всеки с цената на големи усилия. Краката ми трепереха, сигурен бях, че оставям след себе си диря от кожа и кръв по Строителския камък — ризата ми едва ли бе издържала дълго на силното триене.
Имаше достатъчно дневна светлина да разбера кога на шахтата ѝ свършиха стените, но и без светлината щях да се сетя, защото скоро опората под токовете на ботушите ми изчезна — пръстите ми опираха в стабилна повърхност, а петите ми срещаха празен въздух. Когато едно решение е неизбежно, по-добре не губете време в двоумения, защото времето е ценно и може да ви потрябва по-късно. Скочих, като направих и невъзможното краката ми да се озоват отдолу. Постигнах частичен успех, в резултат на който се сдобих с натъртени пети и посмачкани коленни и лакътни стави, главата ми също влезе в близък контакт с пода. Дебелият слой прах посмекчи удара, спести ми пукнат череп и безсъзнание. Е, разкашлях се и от носа ми потече кръв, но само толкова. Надигнах се, опрях гръб в най-близката стена и прегърнах коленете си.
— Ох. — Стонът ми прозвуча носово.
Плъзнах пръсти към най-силната болка и открих парче от стъклото на фенера, забило се в бедрото ми. Извадих го и притиснах раната, докато кръвта не спря. След известно опипване открих фитила на фенера, намокрих го с масло от манерката, с мъка избих искра и го запалих.
Тунелът пресичаше шахтата перпендикулярно, беше с кръгло сечение и обезпокоително приличаше на отводнителен канал. Краят на въжето се люлееше на три метра над протегната ми ръка. Пътят нагоре щеше да изисква акробатични умения, които биха били свръх възможностите ми дори без треската и многобройните ми наранявания.
