Стъпил на нестабилната си и дрънчаща табуретка, открих, че бариерата около Фекслър се стеснява към върха си и че при тавана мога да стигна на няколко сантиметра от металния пръстен. Опитах се да разкъртя с ножа си камъка около него. Беше хубав нож и не заслужаваше такова отношение, но в дисагите на жребеца имах резервни — ако изобщо се върнех някога на белия свят, — а и в момента не разполагах с никакъв друг инструмент.
Преди, в Гелет, бях забил острие в Строителска магия — призрак, уловен зад стъкло в помещението пред оръжейницата. Нещо беше минало през меча ми тогава и ме бе разтресло толкова силно, че се сгърчих на пода. Добре помнех онова неприятно усещане и очаквах да ме сполети отново сега, когато дращех с ножа по камъка, описвайки кръг около пръстена в тавана. Изглежда, мускулите на ръцете ми също пазеха спомена, силно и самостоятелно, поне ако се съдеше по нежеланието, с което изпълняваха командите ми, и по склонността им току да се дърпат назад.
Строителският камък се ронеше на прах и люспи под атаките на ножа ми. Може да ми е отнело час, а може да е било и ден. По-скоро ден, ако съдех по субективните си усещания. Пот се стичаше по мен на горещи струйки, ръката ме болеше и отмаляваше постоянно, както става винаги, когато държим ръцете си вдигнати над нивото на главата за повече от минута-две. Ръчках и драсках, драсках и ръчках. Без никакво предупреждение се чу оглушителен трясък, светлината угасна, аз паднах, шишетата се счупиха.
И за втори път, откакто се бях спуснал в шахтата, открих, че лежа в тъмно Строителско подземие, насинен и ожулен, с парче счупено стъкло, забито в крака ми. Явно при падането си бях съборил фенера и фитилът му беше угаснал. Вместо да го търся опипом, вдигнах образния пръстен пред окото си. Пръстенът ми показа нишата в зеленикави отсенки, детайлите се виждаха почти толкова отчетливо, колкото ако ги гледах на дневна светлина. Фекслър лежеше на пода в краката ми, все още стиснал пистолета в протегната си ръка, от дулото се виеше струйка дим. Под главата му се разливаше тъмна локва кръв.
— Благодаря ти.
Фекслър — моят Фекслър от замък Утрен, изображение от бяла светлина — стоеше до трупа и го гледаше с неразгадаемо изражение.
— Фекслър, радвам се да те видя — рекох. И си беше вярно. На такова място всякаква компания е добре дошла. Поех си дълбоко дъх, усетих натрапчив мирис на химикали и огън откъм пистолета, воня на кръв. Строителските зали най-сетне ми се сториха реални.
— Защо беше цялото това мълчание и мистика? — Изтеглих се внимателно през стъклата и прахоляка, докато гърбът ми не опря в стена. Едно, че имах нужда от опора, второ, че винаги е добре да си пазиш гърба.
— Хората от моето време живееха сред чудеса, но не бяха устроени по-различно от предците си, които се обличали с животински кожи и ядели сурово месо в пещери, нито от своите потомци, които носят железни мечове и живеят в руини, които не могат да проумеят. Накратко, инстинктите им бяха като на всеки друг човек. Ти би ли имал вяра на свое копие?
— Значи са направили заклинание, така че никой призрак — призрак от данни, нали така беше? — да не може да убие човека, от когото са го копирали? — попитах.
— Така че никое ехо от данни да не може да нарани който и да било човек, или да поиска от друг да нарани човек, или да предприеме действия, които биха могли да им навредят пряко или косвено. Бяха ми нужни хиляда години на сложни манипулации, тънки хитрини и изопачена логика, за да стигна етапа, откъдето да насоча някой като теб в нужната ми посока, Йорг.
— И защо е трябвало да го правиш? — Ръката ми попадна върху манерката с масло. Разклатих я. Ако се съдеше по звука, бе останала едва една пета от съдържанието ѝ.
— На едно ехо от данни не просто му е забранено да причинява вреда на своя първообраз. Всъщност докато човекът, чиито данни са създали ехото, е жив, въпросното ехо трябва да се съобразява с огромен брой ограничения в името на удобството, спокойствието и неприкосновеността на своя първообраз. В света, който обитавам, съм принуден да живея като второкласен гражданин и търпя това много отдавна, още отпреди да се появи вашата империя.
— В замък Утрен? — „Светът, който той обитава?“
Тъжна усмивка, която изчезна на мига.
— Представи си океан, по-голям и по-дълбок от всички други, пълен с чудеса и разнообразие, но покрит с дебел слой лед, който се пропуква само тук-там. Ехото, което Строителите са оставили след себе си — „призраците от данни“, ако така предпочиташ, — всички ние плуваме в такъв океан и местата, където можем да бъдем видени във вашия рехав свят, са като пролуки в леда, през които да изплуваме. Съществуваме в сложната мрежа на Строителските машини и можем да бъде видени на места като терминала в Утрен.
— Тогава защо това не се случва?
— Кое?
— Защо не ви виждаме? Защо само ти се явяваше в избата?
Още една усмивка, в която имаше повече горчивина, отколкото приятелство.
— Второкласен гражданин, комуто се пада черната работа. Да наблюдава диваците.
