— Да бъдете император? — Чела добре познаваше глада на мъртвите, но амбицията я изненада, макар всички признаци да бяха пред очите ѝ. Мъртъв крал на трона на друг мъртъв крал.
— Империята ще е едно добро начало. Прекроена, тя може да бъде стъпалото, от което да взема всичко. Не ме наричат краля на това или краля на онова, наричат ме Мъртвия крал, господар на всичко, което не живее. Мислиш ли, че в този свят бих се задоволил с „лорда на Бретан“? Или с „император“ на империя, отвъд чиито граници има безчет земи?
— Не, господарю. — Колкото и да беше страшен Мъртвия крал, в него се долавяше детинска алчност и детинска горделивост. Дали интересът му към Анкратските крале не беше интерес към огледало, в което да се погледнеш?
— Знаеш ли защо Стоте още не са се обединили срещу мен, Чела?
— Твърде много се мразят помежду си, господарю. Ако ги съберете всичките на потъващ кораб, никой няма да изгребва водата, нито да се спаси с плуване, защото ще са се хванали гърло за гърло, решени да се удушат един друг преди да го е направило морето.
— Не са се обединили, защото не ги е страх от мен. — Артур Елгин се надигна от трона на Мъртвия крал. — Завърнатите не могат да се размножават, само гният, знаят много за глада, но малко за предпазливостта, могат да се изправят срещу армии само там, където теренът е подходящ. Не е за вярване, че завладях толкова много с едни нищо и никакви трупове. — Артур положи ръка върху рамото на Чела. Какво ѝ струваше да не трепне… само тя си знаеше.
— Империи се печелят по много начини. Какво знаеш за тактиката, Чела?
— Не много, господарю. — Само да си махне ръката…
— И какви са единствените две тактически предимства на моите легиони, Чела?
— Ами… аз… не познават страх?
— Не. — Тънка агония се разля по рамото на Чела и Мъртвия крал най-сетне свали ръката на Артур. — Човек, който не знае страх, има един приятел по-малко. Чух го от един стар дух преди време. Моите армии имат две тактически предимства. Не дишат и не ядат. Това означава, че всяко блато, езеро или море е моя крепост и че нямам грижа за продоволствени линии. Извън това, кажи-речи, за нищо не стават. Именно тези предимства ми помогнаха да завладея Островите, пак те ми позволяват да нападам Анкрат от тресавищата Кен. Ала амбициите ми изискват нова стратегия, ако искам да ги осъществя по графика, който имам наум.
Мъртвия крал седна отново в трона от плавей на Артур Елгин. Плъзна бели пръсти по излъсканите облегалки на тежкия стол и Чела чу писъците на давещи се моряци.
— Тантос, Керес.
Двама личи се отделиха от събратята си и застанаха отляво и отдясно на Мъртвия крал. Очите на Чела все така не ги различаваха ясно, съзираха само силуети, кости, загърнати с призрачна материя.
— Чела. — Той наведе тялото на Артур към нея. — Да избереш стратегия е като да избереш оръжие. А всяко оръжие има нужда от острие, ако искаш да пронижеш врага, нали така? Ти, Чела, ще пронижеш търбуха на империята за мен. Изпращам те на пътуване. Брат Тантос и сестра Керес ще се грижат за теб. Останалата част от ескорта ти е на кораб, който в този момент влиза в пристанището.
Напредвахме, не бързо, но приемливо. Чувал бях, че се е случвало Златната гвардия да не стигне навреме до Виен с поверениците си, но е било отдавна, преди моето време. Дори когато някой от Стоте умре по пътя, трупът му се доставя по график за Събора.
Когато залезът ни свареше близо до град или село, прекарвахме нощта под покрив, иначе разпъвахме шатри и палатки по ниви и ливади. Тези вечери ги харесвах най-много, харесваше ми как огънят огрява Катерин и Миана, а студена мъгла тегне наоколо, харесваше ми как двете жени се гушат в меките яки на кожените си наметки, а всички се гушим близо до топлинката на огъня. Гомст и Осер седяха на походни столове с бокали вино в ръка и спореха, както спорят старите хора, Макин и Мартен се въртяха около кралицата, готови да компенсират евентуални прояви на нетактичност или недостатъчна загриженост от моя страна, а Кент седеше безмълвен и зяпаше нощта. Райк и Горгот съставляваха периферията на нашата малка компания, навъртаха се около огъня и изглеждаха по-зли и от ада.
В една такава нощ, докато огънят припукваше и светулките на множество други огньове бележеха гората наоколо, Миана каза:
— Йорг, тук спиш много по-добре, отколкото в Призрачния. Защо? — Дъхът ѝ се къдреше в студената нощ. Уж гледаше мен, но следеше Катерин.
— Винаги съм се чувствал добре на път, скъпа — отвърнах. — Когато си на пътя, неприятностите остават зад гърба ти.
— Не и ако си взел жена си — изпръхтя Райк, без да отлепя очи от огъня, сляп за острия поглед, с който го стрелна Мартен.
— В Призрачния винаги говореше насън. — Миана се обърна към Катерин. — Беснееше направо. Накрая се преместих в източната кула, защото изобщо не можех да мигна от него.
Катерин не каза нищо, лицето ѝ остана безизразно.
— А сега спи като бебе — добави Миана.
Свих рамене.
— Епископ Гомст е човекът с кошмарите. Трябва ли да се тревожим, когато святите ни мъже не намират покой в съня?
Миана не ми обърна внимание.
