— Йорг не те ли хареса, Чела? Нима е отхвърлил предложението ти?
Стържещият звук… пристъргване на кост, стави, сухожилия… цялата настръхваше, боляха я зъбите. От звука — и от лъщенето в очите му. Спомни си времената, когато бе плувала в смрад, когато бе работила с трупове в най-тъмни места, когато бе ходила на лов за човешки останки досами границата на мъртвите земи, виждала бе ужасии, които да отнемат здравия разум и на най-здравомислещия човек… а сега трепереше, ужасена от пристъргване в челюстта на мъртвец.
— Чела? — Кротко напомняне, да, но и по-кротки укори бяха пращали слугите на Мъртвия крал в ръцете на личите.
— Той ми отказа, господарю. — Бяха минали повече от пет години, а Мъртвия крал все още искаше разплата за стария ѝ провал.
— Още ли мислиш, че той е глупаво момче с повече късмет, отколкото способности?
— Не, господарю. — Макар че точно така мислеше. Каквито и странни чувства да размърдваше в нея момчето, в действията му Чела не съзираше гениалност. Когато мнозина залагат дългосрочно, накрая някои си тръгват с печалбата. Което не означава, че днешните победители ще спечелят и утре.
— Искам го тук, Чела, да застане пред трона ми и да отговаря пред мен.
— Да, господарю. — Макар че нямаше никаква представа за какво има да отговаря Йорг Анкрат пред Мъртвия крал. Искаше ѝ се да попита защо, но знаеше, че думата никога няма да излезе от устата ѝ.
— Нека видим този Кай Самърсън.
Чела се обърна да подкани Кай напред. Да се откъсне — пък макар и само за миг — от погледа на Мъртвия крал беше истинско облекчение. В студената светлина на привиденията Кай остаря с още десет години, щом погледът на Мъртвия крал се спря върху него.
— Кай. — Името се търколи от устните на Артур Елгин като нещо мъртво. — Заклет в небето. Летял ли си, Кай? Докосвал ли си небесата?
— Не, милорд. — Кай гледаше в пода. — Виждал съм каквото виждат орлите, но само с ума си. А сега съм заклет в смъртта.
— Смъртта може да язди ветровете, Кай. Запомни го. Защо не си летял? Не ти е по силите? Не притежаваш истинска частица от небето в себе си?
— Страхът ме държеше на земята, милорд. — В думите му се бе промъкнала страст, и нищо чудно. Мъртвия крал умееше да напипва оголения нерв на хората. — Страх да не се изгубя. — Чела знаеше, че полетят ли, малцина заклети в небето се връщат. Ветровете ги задържат при себе си. Заклетите губеха материалния си аспект, танцуваха с бурите и изтъняваха толкова, че плътта вече не можеше да ги задържи. Гледаше Кай, кокалчетата на ръцете му — побелели, ноктите — впити в месото на дланите. Дали вече не съжаляваше, че се е опънал на бездънния син повик, че не се е загубил там?
— Единствено волята ти, силата на собствените ти желания има значение в този свят, във всички светове. — За миг Мъртвия крал ѝ се стори почти умилен, а това бе дори по-страшно от гнева, който изливаше през устата на Артур Елгин. — Силата на убеждението може да свърже неразривно ума ти към тялото, ако контролът и усещането ти за самия теб са по-силни от вятъра. Това е същата сила на волята, която навива сребристата нишка и връща некромантите от пътешествията им в сухите земи. Същото усещане за самия теб връща онова, което не може да премине в рая след смъртта, връща го в празната черупка на тялото, което го е превело през живота, връща го към браздата, която човекът е изровил в света приживе, дори да е останала само загнила плът или гола кост, а когато и последната кост се е стопила, го връща към някакво познато място, къща или стая, да ги обитава и да плаши живите, защото никой не обича самотата, мъртвите включително.
Кай вдигна очи да срещне тежкия поглед на Мъртвия крал.
— Страхът ме задържаше.
— Страхът задържа мнозина, пречи им да изпълнят дълга си, бащи изоставят синовете си, брат оставя брата си да умре.
— Да, милорд.
— Когато бурята дойде, Кай Самърсън, искам да ми покажеш крилата смърт. — Пръстите на Артур Елгин трепнаха в знак, че Кай е свободен.
Кай излезе, съпроводен от мълчание. Чела остана, единственото живо същество в тронната зала с високите тавани. И вероятно единственото, което проявяваше любопитство. Мъртвия крал имаше нужда от нея. Защо иначе би я повикал отново тук, в най-вътрешния си кръг, след толкова много време, при това без друга цена за допуска ѝ освен унизителното напомняне за прежен провал.
— Чела Андънхърт. — Мъртвия крал произнесе името внимателно.
— Господарю. — Последният, който знаеше това име, бе умрял преди шест години от меча на Йорг Анкрат. Никой не го беше изричал от десетилетия.
— Някои сигурно си мислят, че некромантството е заплаха за онези от нас, които идваме от сухите земи, от прахта отвъд. Ако не заплаха, то най-малкото конкуренция.
— Не съм си го и помисляла, господарю, нито за миг. — Спомни си казаното от Кай. „Не трябва ли ние да даваме заповедите?“
— Знаеш ли какво искам, Чела?
Нямаше представа, наистина.
— Йорг Анкрат?
— Искам онова, което иска и Йорг, което искат всички от нашия сой. Да управляваме, да притежаваме, да стоим на най-високото място, да се слуша нашата воля.
