Жегата, притихналият пансион и смътните звуци, които разстоянието лишаваше от чужбинската им острота, се съюзиха да ме приспят. Някакво жужене ме стресна от дрямката и аз инстинктивно посегнах към ножа на кръста си. На гърдите ми ли имаше нещо? Ударих с длан по нагорещения метал на нагръдника си. И пак онова жужене, сякаш гигантска муха е пропълзяла под бронята ми и не може да излезе.
Схванатите ми пръсти напипаха жужащото нещо между желязото, дрехата и потната ми плът. Извадих го. Образният пръстен на Строителите! Свалих от врата си каишката, на която висеше пръстенът, и я вдигнах пред лицето си. Пръстенът се завъртя в бавни кръгове от инерцията. И пак изжужа — едва доловими вибрации, от които повърхността му се размазваше смътно. Вдигнах го пред окото си и цялата стена между моята стая и тази на Марко грейна в пулсираща червена светлина.
Интересно.
Отидох при стената и опрях ухо на нея. Чух някакъв разговор, но не различих думите, нито езика дори. Терасата с изглед към лимоновите дръвчета се точеше покрай всички стаи на етажа. Измъкнах се през прозореца и се промъкнах на пръсти до прозореца на Марко. Капаците бяха затворени.
Всеки на двора, който погледнеше нагоре, и всеки, който излезеше на терасата пред стаята си, щеше да ме види. От друга страна, тук банковите кланове изглеждаха по-малко популярни и от срамна брадавица, затова не вярвах някой да се оплаче, че шпионирам техен представител. Всъщност демонстративната липса на внимание към собствената ми особа беше знак, че всички са заети да шпионират мен.
Надникнах през процепите на капака. Не би трябвало да различа много, защото гледах от светло към тъмно, от яркия ден на Кута към полумрака на стая със засенчени прозорци. Само че Строителският дух грееше със своя светлина в оттенъци на бялото, затова го различих съвсем ясно, него, както и Марко, който се къпеше в бледото сияние.
Шпионирането е полезна дейност, но аз по природа съм нетърпелив човек и малкото търпение, което съм склонен да му заделя, бързо се изчерпва, когато е горещо. Пъхнах пръсти в процепите и със силно дръпване отворих капаците. Райберът се откърти, търкулна се по пода и спря в лъснатите кожени обувки на Марко. Прекрачих и затворих капаците.
— Прощавай — рекох и се сгънах в поклон. — Но наистина исках да видя какво си намислил.
Модерният залитна назад, лицето му бе разкривено от гняв и ужас едновременно.
Сандъкът бе отворен в средата на стаята, леглото беше извъртяно и опряно до вратата, за да освободи място. Тапициран с кожа отвън, отвътре сандъкът беше решен в метал, пластимаса и примигващи светлинки под стъкло, които ми напомниха за скрития панел в оръжейницата под връх Хонас.
— А, отклонението. — В гласа на този Строителски дух нямаше и помен от топлотата на Фекслър, думите му излизаха на белия свят мъртвородени. Изглеждаше по-млад, на трийсет или на четирийсет, трудно е да се каже, когато образът насреща ти е съставен от оттенъци на бялото. Дрехите му също бяха различни, на много пластове, по тялото, с копчета отпред и джобче на гърдите.
— Отклонение? Това ми харесва. Наричали са ме как ли не, но ти пръв използваш „отклонение“. А как да ти викам аз на теб, призрако?
— Убий го! — изсъска Марко, притиснал шапката към гърдите си като някакъв талисман.
— Е, хубава работа. Така ли се отнасяш към приятел? — Удостоих Марко с усмивката си, онази с острите ръбове, после отново погледнах призрака от данни. — Защо вместо това не ми кажеш по каква причина се налага Марко да те влачи тук, щом можеш да поглеждаш през хиляди скрити очи и да изникваш през всякакви тайни врати по целия свят? И каква работа имаш с Ибн Фейд?
— Можеш да ми викаш Михаил. — Призракът се усмихна, избрал една от хилядите усмивки, откраднати от истинския Михаил, онзи, от когото беше останала само хилядолетна прах. Истинска усмивка, но и неестествена някак, сякаш са я пришили върху лицето на мъртвец. — И се налага да ме носят, защото Ибн Фейд е подхванал нов почин, който гласи, че всички следи от Строителите трябва да бъдат издирени и унищожени. Което отговаря и на въпроса ти каква работа имам с него, Йорг.
— Чудесно. Аз също имам работа с Ибн Фейд. Проблемът е как да стигнем до него. Може би ти имаш някое чудо на древните, което ще ни отнесе там като птички?
Марко изсумтя и почти успя да докара пренебрежение. Но Строителите наистина са летели. Знаех го от бащината си библиотека.
— Е? — попитах. Ако матмагьосниците бяха предвидили този обрат в ситуацията, можех директно да бия отбой и да се призная за победен, но не смятах така и това поднови интереса ми към идеята да прекося пустинята в компанията на двамата си нови приятели.
— Мога да направя нещо още по-добро, Йорг от Анкрат — каза Михаил. — Може да тръгнем с кораб.
