Така че подкарах Хул обратно по коридора, по стълбата и оттам към Късия мост. Изминахме разстоянието тичешком, Хул се позадъха, но нищо повече. В стените от двете страни на моста имаше ниши, а в нишите — сребристи панели с гладки сребристи бутони. Ако натиснеш бутоните в определена последователност, от пода щеше да се издигне дебела плоча от Строителска стомана, достатъчна да се изковат хиляда меча. Тази плоча беше едно от съкровищата на Анкрат.
Никога не бях виждал да вдигат вратата. Никой никога не ми беше казвал кои бутони да натисна.
— Предполагам, че баща ми не ти е показал насън комбинацията? — попитах.
Катерин не отговори, но Хул потръпна вместо нея. Зачудих се дали сънищата на татко не са толкова мрачни, че Катерин не смее да припари в тях.
— Мамка му.
Забих меча на Хул в панела. Вратата се вдигна толкова бързо, че една от махагоновите дъски на мостчето не съумя да падне навреме и стана на трески. По коридора зад мен примигнаха светлинни мехури, разливайки локви червеникава светлина. Някъде отдалеч се чу вой на сирена, звучеше съвсем като гласа на Конатската наблюдателница, макар да не вярвах, че и тук трима яки мъже въртят ръчката на някакво подобно устройство. Не, този глас беше по-пронизителен, по-ясен, плод беше на по-древна машина. Търчането, размахването на меча и трясъкът на стоманени врати не бяха успели да събудят Хул, но далечният вой започна да разхлабва хватката ми около ума му, да отлепва пръстите ми един по един, да издърпва Хул от съня, сякаш той бе гмуркач в тъмно море, който се стреми усилно към трептящата светла повърхност. Натиснах го надолу и движението изтласка самия мен към повърхността, бях едновременно близо и много далече от нея. Звуците на каретата се процедиха в ушите ми, скърцането на шасито, трополенето на колелетата, хъркането на Гомст.
— Не.
Двамата с Хул хукнахме назад, босите стъпала плющяха по пода, свръщахме зад завоите. Беше като сън, който помниш в мига на събуждането, искаш да го съхраниш, но той се изплъзва през пръстите ти.
„Близо сме. Още един завой.“
Стрели пронизаха със съскане мрака. Една уцели лампата и рикошира. Друга се заби в гърдите на Хул, в плътния гръден мускул отляво. Малък червен кръг порасна около нея.
„Тичай. Сънувай.“
Хул бързо скъси разстоянието и за втори залп не остана време. Метна лампата и хукна презглава след нея. Лампата се пръсна в стената при завоя и огненото зарево очерта силуетите на два блатни духа, които се криеха в кьошето и зареждаха стрели в духалките си. Хул стигна до тях точно когато си поемаха дъх за нов изстрел. Един замах с меча видя сметката и на двете тръбички. Блатните се движеха бързо и уверено, не като мъртъвците, които вдигаше Чела. Проядени бяха от развала, да, но бяха живи, родени като хора навярно, а впоследствие променени от отровите на обещаните земи.
Двамата скочиха едновременно към нас. Хул разпори единия във въздуха, от рамото до таза, и сивкави черва се изсипаха в локва черна кръв. Другият ни повали на земята, забил нокти в раменете на Хул, изпилените сиви зъби изщракаха на сантиметри от лицето му. Мечът остана притиснат между телата ни и на Хул не му оставаше друго, освен да се сборичка с противника си. Създанието беше кльощаво, едва ли тежеше и наполовина колкото нормален мъж, но в жилавите му крайници се криеше невероятна сила. Дъхът му вонеше на гробове, а изпилените като шипове зъби, които се пънеха да захапят месо, ме изпълниха с ужас, макар че не моето лице се опитваха да изядат.
Отчаянието даде на Хул грубата сила, която ни бе нужна да се измъкнем. Той откъсна блатния от себе си, като използва затиснатия меч вместо лост. Ноктите на създанието разпраха раменете му и по гърдите му плисна кръв. Хул псуваше върло, задъхан, успя да притисне блатния под себе си, прикова го с коляно и заби острието на меча в гърлото му.
Огледа се трескав, изгубен. Дадох си сметка, че макар кръвта да се стичаше по гърдите ни и да обагряше нощната риза в червено, не усещам болка.
— Йорг! Събуди се! — Гласът на Катерин в ухото ми, топлината на дъха ѝ по шията ми, на заден план — трополенето на каретата.
„Не.“
Хул се обърна да продължи.
„Не.“
Избутах пред погледа му образа на стрелата, усещах, че го изпускам, но още се държах упорито.
Той посегна да я извади. Не успя — стрелата надигна плътта около раната, но само толкова. „Това е просто трън! Дръпни силно, извади я с все шиповете и нека кръвта измие мръсотията.“ И той го направи.
— Мама му стара! — Хул изплю кървава слюнка и се огледа. — Какво, по дяволите?… — Усетих как устните му се движат, усетих как Катерин ме разтърсва на стотици мили оттук.
Образи от съня го подкараха отново напред. Неща, които беше видял със спящите си очи. Вратата, затворила подземията, третият блатен призрак, който бе влязъл в криптата на Анкратите. Видели бяхме трима, но може да имаше и други с тях. Прелях му от гнева си, да гори в пръстите му вместо изтичащата кръв.
Недалеч пред нас — трясък на чук по желязо, отново и отново.
