След появата на най-новия ни спътник сънят се превърна в дефицитна стока. С всеки ден Готеринг оставаше все по-далеч зад гърба ни. На петия капитан Харан обяви, че ще продължим и през нощта, за да стигнем призори до Хонт. По време на онзи дълъг и друслив преход, в миг на рядък покой и тишина, изтощението ме погълна по-бързо и от тинята на Кантанлона. Милите ни подмятаха по изровените коловози и обитателите на каретата периодично сменяха партньорите си. При поредната бабуна повдигнах единия си натежал от безсъние клепач и видях сивата глава на Осер Гант да почива в скута на епископа. Друго подрусване отметна главата ми от рамото на Миана, а следващото стовари Катеринината върху моето.
В тъмата на сънищата ми кожата на Катерин гореше до моята, но двамата споделяхме само това — топлината. А после тя ме извади без никакво предупреждение от тихия ми кошмар, пълен с тръни и дъжд.
— Катерин? — Познавах докосването ѝ. Надявал се бях, че съм я прогонил завинаги от сънищата си, именно с тази цел ѝ бях показал детските си скърби, но явно не беше точно така. Може би и тя като мен смяташе, че съм проявил пълна глупост, като съм допуснал епископ Мурило да ме спипа. Дължах признателност на църквата, че ме е научила да разчитам знаците, да виждам заложения капан и никога да не свалям гарда. Урок, който ми беше служил добре през годините.
— Катерин?
Тъмен коридор. Движех се през снопове лунна светлина, сипваща се през процепите на прозоречни капаци. Главата ми се обръщаше по своя воля, пръстите ми се плъзгаха по стената, без да ми искат разрешение. Познато. Всичко ми беше познато, коридорът, миризмата, грапавата стена, както и усещането, че съм уловен в чужда глава. Стъпала надолу, дълго спирално стълбище.
— Като онази нощ в Призрачния. Когато се отби човекът на папата — казах аз, макар ничии устни да не оформиха думите.
Стигнах края на стълбището. Завих зад ъгъл. Познато ми беше, но не бях в Призрачния. Още стъпала надолу. Ръката ми — неговата ръка — взе лампа от една ниша в стената.
— Катерин! — Влях сила в мълчаливия си глас, настоятелност.
— Шшш! Ще го събудиш, идиот такъв. — Гласът ѝ идваше от някакво дълбоко място.
— Кого?
— Робарт Хул, разбира се! Твоят шпионин във Висок замък.
Врата. Пръстите на Хул върху черното желязо на дръжката.
— Ако е мой шпионин, защо го използваш ти? — Шпионажът никога не е бил силната ми страна, но се гордеех, че имам свой човек толкова нависоко в кралската стража. Досега.
— Сагеус отвори ума му за истинските сънища — каза Катерин от своя кладенец. — Робарт ходи насън и дворцовата стража знае, че не трябва да го буди, иначе може да стане неприятно. Той умее да върти меча. Използвам го да наглеждам Сарет, когато не съм там.
— И сега…
— Шшш!
— Но…
— Млъкни.
Хул влезе през вратата и продължи по някакъв коридор, сенки танцуваха около него. Стигнахме до Късия мост — еднометрово мостче от махагонови дъски над дълбока шахта, от която при нужда се вдигаха стоманени врати и запечатваха подземието. Хул мина по мостчето и продължи по още стъпала надолу.
Стана по-студено. Вече не бяхме във Висок замък, а под него, вървяхме по дълъг Строителски коридор с множество завои, който минаваше през горните подземия и стигаше до древно архитектурно допълнение, изкопано от династията Ор. Изградено да приютява покойниците им. Беше значително по-ново от самия замък, разбира се, но имаше благоприличието да носи възрастта си на показ. Стените на гробницата бяха напукани, тук-там каменната облицовка беше паднала и се виждаше грубо изсечената скала отдолу.
Босите крака на Хул шляпаха по студения камък, нощницата му не вършеше никаква работа срещу подземния студ, но в краката му се удряше ножница, а мечът по подразбиране върши повече работа от дрехите. Сомнамбул или не, мечоносецът винаги стяга колана с меча на кръста си. Макин го беше обучил добре по времето, когато скуайърите размахваха дървени мечове в двора на замъка. Надявах се, че Хул е запомнил добре и моя урок, онзи следобед на двора за дуелиране, когато наруших правилата на играта и го съборих с удар в гърлото.
Стъпките му отекваха, дъхът му се къдреше в студения въздух. Когато Анкратите изместили Орите, моите предци побързали да опразнят мавзолея, така че гробниците да са готови за по-нови попълнения. И с времето започнали да ги запълват. Старите статуи били заменени с нови, а понякога просто ги променяли малко. Проявявайки достойна за уважение икономичност и липса на излишна сантименталност, моят прадядо наредил на зидарите да отсекат мустака на основателя на династията Ор, да променят малко формата на носа му и да сложат статуята над трупа на прапрадядо ми.
