Издирваният полностью

— В такъв случай направете кръгом и си вървете там, откъдето сте дошли. Не можете да ни помогнете.

— Трябва да остана — каза Лестър.

— Имате ли мобилен телефон? — попита Соренсън.

— Да.

— Използвайте го и поискайте разрешение да ми кажете всичко, което искам да зная.

Лестър дори не помръдна.

— Предполагам, че вашите приятели от ЦРУ също са тук — подхвърли Мичъл.

Лестър театрално се завъртя и започна да оглежда околността.

— Не виждам никого — промърмори той. — А вие?

— Сигурно дебнат някъде в мрака — рече Мичъл. — Нали на това са ги учили?

Лестър не отговори. Телефонът на Соренсън издаде монотонния си електронен сигнал. Тя го включи, послуша известно време и отвърна:

— Разбрах, благодаря ви, сър. — После закова очи в лицето на Лестър и се усмихна. — Май здраво сте натискали газта, а?

— Откъде знаете? — попита Лестър.

Соренсън се усмихна.

— Току-що се обади моят старши агент. Каза, че пътувате насам. Предполагам, че фабриката за слухове продължава да работи добре. Предупреди ме да ви чакам след десетина минути.

— Пътищата бяха пусти — сви рамене Лестър.

— Началникът ми съобщи кой е мъртвецът.

Лестър не отговори.

— Кой е? — полюбопитства Доусън.

— Служител в посолство — отвърна Соренсън.

— Някое от нашите посолства?

— Да.

— Дипломат?

— Аташе.

— На отговорна длъжност?

— Не останах с такова впечатление. Но със сигурност не и младши служител. Съдя по тона на шефа ми.

— Възраст?

— Четирийсет и две.

— Важна клечка?

— Шефът ми не уточни какъв е.

— Трябва да е бил важна клечка — рече Мичъл. — Иначе един специален агент едва ли ще върти телефоните посред нощ. Прав ли съм?

— Къде е служил? — попита Доусън. — В коя част на света? С какви отговорности?

— Шефът ми не уточни. Предполагам, че не е бил запознат. Което означава, че е служил на важно място.

Ризата е била закупена в Пакистан или някъде в Близкия изток.

— Как се е озовал тук? — попита Доусън.

— Не знам — въздъхна Соренсън.

Доусън се обърна към Лестър и зададе същия въпрос.

— Нямам представа защо е бил тук — отвърна човекът от Държавния департамент.

— Наистина ли?

— Да, наистина. Дойдох, защото не знаем.

После зазвъня телефонът на шериф Гудман, който стоеше на десетина метра от тях. Приглушено, защото беше в джоба му, но въпреки това достатъчно силно в нощната тишина. Четиримата от импровизираната групичка се извърнаха едновременно към Гудман. Шерифът отговори и машинално извъртя очи към Соренсън. После приключи разговора, прибра телефона и тръгна към нея.

— Беше моят диспечер — рече той едва когато спря на метър-два. — Свидетелят е изчезнал. Онзи, с когото ти разговаря по-рано тази нощ. Изобщо не се е прибрал у дома.

* * *

Краткият диалог с Маккуин беше изял време и разстояние. Ричър се принуди да отбие към изхода с доста висока скорост. А след това и рязко да натисне спирачката, защото завоят беше прекалено остър. За част от секундата се запита дали да не фрасне Алън Кинг в гърлото. Позицията му беше сравнително добра. Десният му крак беше на спирачката, а лявата ръка държеше стабилно волана. Кинг се събуди от острия завой и внезапното спадане на скоростта. Шансовете шията му да се окаже на подходящото място и в подходящото време бяха доста големи.

Но Маккуин продължаваше да е проблем, дори и при трийсет километра в час. Теоретически Ричър би могъл да напипа ръчката и да го фрасне назад със седалката, а може би и да му забие един лакът. Но облегалката за глава пречеше. Освен това трябваше да отчете и допълнителните щети от една такава атака, най-вече свързани с другия пътник отзад.

Една майка, насилствено разделена от детето си.

На петдесет сантиметра вдясно от Маккуин. Който вероятно беше десняк. Като повечето хора.

Те имат пистолети.

Ричър не предприе нищо. Взе завоя и колата започна да се спуска по рампата. Малко след като излезе на тесния двупосочен път, видя табелите за бензиностанция и мотел. И двете имаха стрелки, които сочеха надясно.

Алън Кинг се прозя и отвори очи.

— Натам ли?

— Място като всяко друго — каза Маккуин.

— За какво?

— За бензин, за какво друго — отвърна Маккуин. — Завий надясно и следвай знака.

26

Ричър зави надясно и пое по тесен тъмен път. Прав като повечето пътища в Айова. Пейзажът беше невидим, но наоколо беше равно. Безкрайни, заспали през зимата ниви от двете страни на пътя. Напред нямаше нищо. Само тъмнина. Вероятно чак до Мисури, чиято граница беше на сто и петдесет километра. Преди това може би щяха да пресекат някоя река. Най-вероятно Демойн. Някога беше доста добър по география. Демойн се вливаше в могъщата Мисисипи на около двеста и трийсет километра югоизточно от града, наречен Демойн.

— Това си е чиста загуба на време, момчета — обади се той. — Ще изминем трийсет километра до указаната бензиностанция, но тя най-вероятно ще е затворена — може би още от времето преди безоловния бензин.

— Имаше табела — отвърна Маккуин. — Тя трябва да означава нещо.