— Означава, че някъде там е имало бензиностанция, но по времето, когато си бил в началното училище. Трийсет цента за галон бензин, колкото е струвал и пакет „Лъки Страйк“.
— Сигурен съм, че тези знаци се обновяват.
— Явно си оптимист.
— Не съвсем — отвърна Маккуин.
Ричър продължи да шофира. Пътната настилка беше неравна и осеяна с дупки. Колата се тресеше и подскачаше. Това не беше естественото ѝ поведение на пътя, нито пък Ричър я управляваше добре. И двамата бяха по-добри на магистралата.
— Как е главата ти? — попита Маккуин.
— Главата ми е добре — отвърна Ричър. — Черепът ми е цял, само носът ми е счупен.
— Искаш ли още аспирин?
— Този въпрос вече го дискутирахме с Кинг, докато ти спеше.
— Той избра достойните мъки — обади се Кинг. — Изглеждаше много загрижен за личните запаси на Карън.
— Аспиринът се продава без рецепта — каза Маккуин. — Тя може да си купи още на бензиностанцията. Същото важи за парацетамола и ибупрофена.
— Може да се оправя и с пиявици — обади се Ричър. — Току-виж сме открили такива под купчините боклуци. Но само ако счупим катинара, поставен преди трийсетина години.
— Бъди търпелив и карай — посъветва го Маккуин.
Ричър продължи по обсипания с дупки и неравности път, който извиваше малко на юг. След три километра се оказа, че прогнозата му е погрешна, а Маккуин е прав. В нощната мъгла се появи златисто сияние, което постепенно се усили, превръщайки се в ослепителна светлина. Оказа се, че това е чисто нова бензиностанция на „Шел“, сияеща в оранжево, бяло и жълто. Приличаше на мираж, или по-скоро на НЛО, кацнало насред гола царевична нива. Тя разполагаше с ултрамодерни колонки, разположени на две овални островчета, сервиз за смяна на масла и остъклен магазин, който светеше толкова ярко, че положително се виждаше от космоса.
И на всичкото отгоре работеше.
— Трябваше да проявиш доверие — доволно подхвърли Маккуин.
Ричър намали и насочи колата към по-далечното от двете островчета, което се намираше близо до пътя. Там спря и изгаси двигателя. После, сякаш подчинявайки се на дълбоко вкоренен навик, небрежно издърпа ключа от арматурното табло и го пусна в джоба си.
Алън Кинг го видя, но не каза нищо.
— Пак ли същата система? — попита той. — Вие зареждате, а аз вземам кафето?
— Лично аз нямам нищо против — отвърна Маккуин.
Ричър отвори вратата и слезе. Изпъна гръб да се разкърши, заобиколи колонките и тръгна към ярко осветения магазин. Зад касовия апарат седеше младеж и го зяпаше. Явно беше впечатлен от счупения му нос, който май щеше да се окаже всеобща атракция. Беше на не повече от двайсет, сънлив и бавен.
Преди да влезе, Ричър спря и се обърна. Алън Кинг беше пъхнал кредитна карта в процепа на колонката и се готвеше да започне зареждането. Маккуин беше все още в колата, с Делфуенсо до себе си.
Ричър влезе. Младежът вдигна глава и го поздрави с предпазливо кимване. Ричър изчака вратата да се затвори зад гърба му и попита:
— Имате ли телефонни автомати с монети?
Младият мъж премигна, отвори уста, после я затвори. Като риба на сухо.
— Въпросът не е труден — насърчи го Ричър. — „Да“ или „не“ ще свършат работа.
— Да — отвърна хлапето. — Имаме един.
— Къде е?
— До тоалетната.
— А къде е тоалетната?
— Ей там, отзад — махна с ръка хлапето.
Ричър погледна в обратна посока, през остъклената витрина.
Вратата на Дон Маккуин беше отворена.
Той обаче продължаваше да седи в колата и да гледа право пред себе си.
Ричър се обърна и видя вратата в дъното на магазина. Върху нея бяха залепени две фигурки. Едната с пола, другата с панталон. Той приближи и я отвори. Отзад имаше нещо като малко антре с още две врати — едната с мъжка, а другата с женска фигурка. На стената между двете беше окачен нов телефонен автомат с прозрачна каска отгоре. За акустична изолация.
Погледна през вратата. Кинг наливаше бензин, а Маккуин се беше извъртял и краката му опираха в асфалта. Вероятно за удобство, защото не мърдаше.
Поне все още не.
Ричър провери дамската тоалетна. Прозорци нямаше. Следователно нямаше и път за бягство.
Надникна и в мъжката. Същата история. Нямаше прозорци, нямаше евентуален път за бягство. Издърпа няколко книжни салфетки от кутията на мивката, излезе обратно в антрето и ги сви на топка, която пъхна между вратата и рамката, откъм пантите. Вратата остана открехната няколко сантиметра. Десетина, ако трябваше да бъде точен. Върна се обратно и провери гледката от мястото на телефона. Видя малка част от магазина и част от вратата. Не цялата, но достатъчно, за да разбере дали се отваря или не. Надяваше се, че няма да се отвори.
Вдигна слушалката и набра 911. Насреща вдигнаха почти веднага.
— Откъде се обаждате? — прозвуча гласът на диспечера.
— Свържете ме с ФБР — каза Ричър.
— Откъде се обаждате, сър? — настоя гласът.
— Не ми губете времето.
— От какво се нуждаете? Пожарна, полиция, линейка?
— Трябва ми ФБР.
— Сър, вие сте се свързали със спешен номер деветстотин и единайсет.
— От дванайсети септември две хиляди и първа са ви монтирали бутон за пряка връзка с ФБР.
— Откъде знаете?
— Отгатнах. Натиснете този бутон, при това веднага!
