Прекоси паркинга, прекоси и шосето и навлезе стотина метра навътре в нивата. Приклекна сред замръзналото стърнище, вдигна яката на шубата си и отправи поглед в посоката, от която беше дошъл. Стая № 5 имаше вид на обитавано помещение. Сякаш гостът беше вътре и просто си почиваше. През целия си живот беше оцелявал благодарение на своята предпазливост. Нямаше никакво намерение да позволи на жената със скандинавски произход да го хване по бели гащи. Възнамеряваше да остане скрит и да наблюдава, за да разбере коя е тя, какви са намеренията ѝ, води ли и други хора със себе си. Дори и при най-малкото подозрение, че си води подкрепление или специален отряд за неутрализирането му, той щеше да изчезне завинаги. Но ако се окажеше сама, може би щеше да ѝ се представи.
Може би. А може би не.
Той огледа пътя и търпеливо зачака.
34
След близо трийсет минути висене на студа Ричър видя далечните фарове и включените червено-сини лампи, приближаващи отляво. Колата приличаше на извънземен космически кораб, който се носеше бързо сред влажната мъгла призори. Три километра, помисли си той. Щеше да ги вземе за по-малко от две минути със скоростта, с която се движеше. Фаровете подскачаха леко, а червено-сините лампи мигаха зад тях. Една кола, широка и ниска, препускаща сама. Без подкрепления. Без отряд за бързо реагиране.
Дотук добре.
Светлините се приближаваха. Когато стигнаха на осемстотин метра, той разпозна колата. Краун виктория, служебна. От четиристотин метра определи цвета ѝ — тъмносин. От двеста си даде сметка, че това е същата кола, която видя преди няколко часа да фучи по междущатската магистрала на запад от Омаха. Той имаше способността да различава автомобилите по начина им на движение. За него това бяха един вид пръстови отпечатъци.
Видя как колата рязко намалява и спира под колонадата на входа. Редицата от стаи остана зад нея, също както се беше случило с Алън Кинг. Светлините за заден ход проблеснаха за миг, после лостът на скоростите беше преместен на позиция „паркиране“. Лявата врата се отвори и от нея слезе жена.
По всяка вероятност това беше специален агент на ФБР Джулия Соренсън. Скандинавката. Наистина приличаше на такава — висока, с руса коса. Носеше черни обувки, черни панталони и черно яке, под което имаше синя риза. За момент остана на място и разкърши рамене. После се наведе, измъкна от колата черна чанта с крушовидна форма и я преметна през рамо. От джоба си извади малък портфейл, който вероятно съдържаше личните ѝ документи. Заобиколи колата и се насочи към фоайето.
Докато вървеше, измъкна от кобура на хълбока си пистолет.
Ричър обърна глава наляво и напрегна поглед. Но не видя други коли. В този случай най-разумната тактика щеше да е лекото забавяне на подкрепленията. Дори задължителна. Тя хвърля въдицата, след това идват те. Но това не се случваше.
Все още не.
Жената дръпна входната врата и изчезна зад нея.
Соренсън видя типичното фоайе на провинциален мотел — с линолеум на пода, четири ужасни на вид плетени стола и маса като в закусвалня, отрупана с картонени чаши и пликчета с кафе. Вдясно се виждаше високото гише на рецепцията, вляво имаше два метра празно пространство. В дъното беше вратата на офиса, над която личеше дупка от куршум.
Отвътре долитаха звуците на включен телевизор, под вратата просветваха синкави отблясъци. Соренсън спря в средата на помещението и извика:
— Ехо?
Високо, ясно, самоуверено.
Вратата на офиса се отвори и на прага застана нисък дебел мъж. Оредялата коса на главата му беше пригладена с някакъв гел. Носеше червен пуловер. Очите му започнаха да се местят от служебната карта на Соренсън към пистолета в ръката ѝ.
— Къде е човекът със счупения нос? — попита тя.
— Искам да разбера кой ще плати за дупката в стената ми — рече намусено дебелият.
— Не знам. Във всеки случай не аз.
— Нали имаше някакви федерални разпоредби за компенсация на жертвите?
— Това ще го обсъдим по-късно — каза тя. — Къде е човекът със счупения нос?
— Мистър Скаурън? В стая номер пет, почива си. Нарече ме социалист, представяте ли си?
— Ще ми трябва служебният ви ключ.
— Можеха да ме убият.
— Видяхте ли какво се случи?
Той поклати глава.
— Бях в задната стая и си почивах. В един момент чух изстрел и излязох да видя какво става. Бъркотията беше голяма.
— Ще ми трябва служебният ви ключ — повтори Соренсън.
Дебелакът бръкна в издутия си джоб и откачи от връзката ключове един месингов с обикновена халка. Соренсън прибра картата си и го взе.
— Какви са останалите ви гости? — попита тя.
— Обикновени хора. Наблизо има езера и те идват тук уж на риболов, но по-скоро за да пият. Дори не се събудиха от стрелбата.
— Приберете се обратно — рече Соренсън. — Ще ви кажа кога е безопасно да напуснете офиса.
