Издирваният полностью

Мъжът не отговаряше на предварителните представи на Соренсън. Или само донякъде. Не беше горила, не приличаше на убиец от гангстерски филм. Но тя виждаше съвсем ясно защо му бяха направили това описание. Преди всичко, защото беше грамаден. Много висок, много широк в раменете, с дълги крайници. Градинският стол беше със стандартни размери, но едва го побираше. Беше се наклонил и изкривил, сякаш всеки момент щеше да се счупи. Кокалчетата на отпуснатите му ръце почти докосваха земята. Вратът му беше дебел, а дланите му — огромни. Дрехите му бяха измачкани и мръсни, косата му беше сплъстена, а раната на лицето му — наистина ужасна. Подутият нос беше сцепен и под очите му се бяха образували морави отоци.

Дивак. Но не съвсем. Под кошмарния външен вид се долавяше нещо цивилизовано. Движенията му бяха изненадващо леки и плавни, поведението му беше спокойно и сдържано. Говореше по начина, който вече ѝ беше познат — с обмисляне на всяко твърдение в частиците от секундата, които разделяха изреченията. Няма да стреляш, защото мразиш да пишеш обяснения. Директно в целта. Думи, които издаваха самоувереност и опит. Погледът му беше едновременно умен и привлекателен, приятелски и хладен, откровен и дълбоко циничен.

Фокусът му се местеше бързо, веждите помръдваха нагоре-надолу, формата на устата се променяше непрекъснато — сякаш винаги обмисляше нещо. Все едно зад очите му имаше мощен компютър, който работеше с максимално натоварване.

Ръката ѝ с пистолета отново се повдигна.

— Съжалявам, но имам заповед да те арестувам и да те откарам обратно в Небраска — мрачно обяви агент Соренсън.

35

Думите на Соренсън увиснаха в студения нощен въздух. Имам заповед да те арестувам и да те откарам обратно в Небраска. За миг едрият мъж не реагира, а после се усмихна. Любезно и широко, сякаш се развесели от многократно чувана шега.

— В такъв случай ти желая късмет — рече той.

Не помръдна. Просто си седеше на разкривения стол с изопнати крака и увиснали ръце.

— Говоря сериозно — предупреди го Соренсън.

— Те бяха адски неорганизирани, нали?

— Кои те?

— Двамата извършители. Предполагам, че криминолозите са събрали богат материал.

— Кой си ти?

— Искам да кажа, че да задигнеш кола означава, че си отчаян, нали така? Не можеш да разчиташ на лесно отвличане. Може да няма трафик, може да попаднеш на неподходящата жертва и да получиш куршум в лицето.

— Какво искаш да кажеш?

— Те ми се представиха с имената си. Най-вероятно истинските. Не звучаха като предварително избрани псевдоними. И според мен не бяха такива. Защото и всичко друго около тях не изглеждаше подготвено много добре.

— С какви имена ти се представиха?

— Алън Кинг и Дон Маккуин.

— Кинг и Маккуин? На мен ми звучат абсолютно фалшиво.

— Не. Ако бяха измислени, щяха да изберат нещо по-добро. Освен това ми ги казаха най-спокойно, защото ми бяха издали присъдата.

— Какво искаш да кажеш? — повтори въпроса си Соренсън.

— Онзи, който се представи като Алън Кинг, каза, че имал брат, служил в армията — Питър Кинг. Според мен това е добра отправна точка.

— Отправна точка за какво?

— За проследяването им.

— Кой си ти? — отново попита Соренсън.

— Разкажи ми за шефа си.

— Защо?

— Той е амбициозен, нали? Иска да го потупат по рамото. Убеден е, че един арест преди разсъмване ще изглежда много добре. И може би е прав. Действително може да изглежда добре. Но по-добрата тактика в случая е гъвкавостта.

— Преговаряш с мен, така ли?

— Мисля, че няма смисъл да бързаш обратно към Небраска, след като Карън Делфуенсо за последно е била забелязана да пътува в обратна посока. Предполагам, че твоят шеф ще може да разбере това. Отлагането на удовлетворението е хубаво нещо. То е изградило средната класа.

— Технически погледнато, ти оказваш съпротива при арест — предупреди го тя. — Това означава, че мога да те гръмна без никакви неприятни последици.

— Ами давай тогава. Нима си мислиш, че искам да живея вечно?

Тя замълча.

— Ще ти кажа името си — подхвърли Ричър.

— Вече го знам. Написал си го в мотелския регистър. Казваш се Скаурън.

— Ето, виждаш ли? На това му се казва убедителен псевдоним. Веднага го прие като автентичен. През шейсета година Бил Мус Скаурън постига коефициент на успеваемост триста и девет за „Янките“, а следващия сезон подобрява постижението си на триста седемдесет и пет.

— Не се казваш Скаурън, така ли?

— Не. Просто защото не мога да удрям като професионалните питчери във Висшата лига. Но трябва да обърнеш внимание на шейсета година. Най-вече на Световните серии, които се провеждат тогава. „Янките“ се борят за десетата си купа през последните дванайсет години. Побеждават „Пайрътс“ с петдесет на двайсет и седем, постигат коефициент триста трийсет и осем срещу двеста петдесет и шест, правят десет хоумръна срещу четири и два шътаута чрез Уайти Форд. Но въпреки това губят мача.

— Какво общо има бейзболът?