— И още как. Ние сме луди по джиесемите. Обичаме ги до смърт. По всевъзможни причини. Представяш ли си какво щеше да стане, ако преди двайсет години Конгресът беше предложил закон, според който всеки гражданин е длъжен да окачи радиопредавател на шията си, за да бъде следен от държавата? Вероятно въстание. Но стана така, че гражданите го направиха доброволно, без никакво колебание. С тази разлика, че не носят джиесемите на шията си, а по джобове и чанти.
— Имаше ли отпечатъци в яркочервената кола?
— Много. На тези хора явно не им е пукало.
— Предполагам, че и те са били качени в базата данни.
— Разбира се.
— Резултати?
— Още не. Което най-вероятно означава, че досега ги е нямало в базата данни. За пълна сигурност софтуерът ги издирва с часове, но никога толкова дълго време. Предполагам, че става въпрос за неснемани досега отпечатъци.
— Което означава, че не са чужденци — кимна Ричър. — На тях задължително им снемат пръстови отпечатъци при влизането в страната. Или още докато подават документи за виза. Освен ако не са нелегални, влезли през Канада. Говори се, че границата там е пълна с дупки.
— Но как са влезли в Канада? Ние имаме достъп и до техните бази данни. Канада граничи единствено с Щатите. Освен да са прекосили Северния полюс или да са преплували Беринговия пролив.
— И направо в Аляска.
— Но за да влезе в Аляска, всеки чужденец трябва да позволи да му снемат отпечатъци.
— Някаква възможност за грешки или пропуски?
— Не и през последните десет години.
— Ясно. Значи не са чужденци.
Соренсън продължаваше да натиска педала. Преди броени часове беше минала оттук в обратна посока, но околността ѝ се струваше абсолютно непозната. Под слабата светлина на мрачното утро магистралата изглеждаше различна. От двете ѝ страни не се виждаше нищо. Нямаше хоризонт нито отпред, нито отзад. Сякаш пътуваха през огромен облак.
— Откъде беше представителят на Държавния департамент? — попита Ричър.
— Нямам представа. Просто се появи с колата си. Но беше истински. Видях документите му.
— Дали Държавният департамент разполага с оперативни бюра като вашите?
— Не знам. Но мисля, че не.
— В такъв случай откъде е дошъл този човек? Очевидно не от Вашингтон, защото се е появил твърде бързо.
— Добър въпрос. Ще го задам на шефа си. Той е бил информиран за появата му. Освен това през нощта е разговарял с Държавния департамент. Така разбрахме, че убитият е търговски аташе.
— Или може би не — поклати глава Ричър. — Имам чувството, че това ведомство дебне нещо. Просто стои и чака някъде наблизо. Имам предвид онзи, когото са изпратили. Може да е техен служител, но спокойно може да е и от ЦРУ.
Соренсън не отговори. Предпочете да не коментира. Не можеше да говори нито за ризата, закупена от Пакистан или от Близкия изток, нито за среднощните обаждания на ЦРУ, нито за настойчивото им желание да получават доклади за всяка промяна. Не знаеше защо го прави. Може би от някакво неясно, дълбоко вкоренено суеверие. Някои неща просто не биваше да бъдат изричани. Едно от тях беше възможността ЦРУ да е организирало среднощна акция в дълбоката провинция на страната.
41
Дъщерята на Делфуенсо се казваше Луси. Шериф Гудман се запозна с нея на малката веранда на съседката. Беше слабичко дете с тъмна коса и бледа кожа, все още по пижама. Миришеше на уютен дом и топли завивки. Гудман я накара да седне на стъпалата и се настани до нея, опрял лакти на коленете си. Отстрани приличаха на двама души, които просто си приказват. Но всъщност не го правеха. Той започна с въпроса как се чувства, но не получи отговор. Детето изглеждаше объркано и мълчеше. В замяна на това слушаше. Той обясни, че майка ѝ не се е прибрала след работа. Никой не знаел къде е, но много хора са тръгнали да я търсят.
Луси не реагира. Все едно че ѝ предлагаха странна и абсолютно ненужна информация от някакъв друг свят — като например температурата на Юпитер или разликата между радиопредаванията на средни и къси вълни. Намери сили за едно любезно кимване, а след това потръпна от студ и пожела да се прибере в къщата.
Гудман проведе разговор и със самата съседка. Предложи ѝ същата непълна информация: Делфуенсо е изчезнала, издирването продължава. Сподели, че са го посъветвали днес Луси да не ходи на училище и да остане при нея. По възможност в компанията на собственото ѝ дете. И тя самата да е с тях, разбира се, ако се съгласи да не ходи на работа. При създалите се обстоятелства било най-добре Луси да вижда познати лица край себе си.
Съседката помърмори известно време, но в крайна сметка се съгласи и каза, че ще направи каквото може. Щяла да проведе няколко телефонни разговора. Гудман я остави на прага. С детската глъчка зад гърба ѝ. Бърчеше чело, вероятно притеснена, че трябва да направи десетина неща едновременно.
