Соренсън описа широк обратен завой и натисна газта. Профучаха покрай мотела със сто километра в час. На дневна светлина той изглеждаше доста различен. Ниско монтираните лампи вече не светеха и облицовката на фасадата изглеждаше избеляла.
— Платих две нощувки в онази стая, а прекарах там не повече от трийсет секунди — промърмори Ричър.
— Защо си платил? — погледна го Соренсън.
— Почувствах вина за дупката в стената на онзи нещастник.
— Вината не е била твоя.
— И аз останах с подобно впечатление.
— Значи не би трябвало да се чувстваш виновен. Във всеки случай не и пред него. Аз не го харесах.
— Ключът за стаята остана у мен. Може би ще му го изпратя по пощата, а може би не.
После стигнаха до първото разклонение. Соренсън закъсня със спирачките и взе левия завой със свирене на гуми и поднасяне по мокрия асфалт. За момент пусна газта, овладя колата, после отново стъпи на педала.
— Извинявай — промърмори тя.
Ричър не отговори. Даваше си сметка, че не бива да се оплаква, защото, ако той беше зад волана, сега със сигурност щяха да са някъде в средата на калната нива.
— Гумите са износени — добави Соренсън. — Усетих го още докато пътувах насам.
Ричър замълча.
— Което означава, че и техните гуми са износени — подхвърли след известно време Соренсън. — Доказват го еднаквите снимки. Тоест имаме стъпка номер две. Наясно сме какъв тип гуми използват и вече знаем, че са доста стари. Може би и колата е стара. Може би и човекът, който я кара, е стар. Има вероятност да е някой от местните старци, които обичат големите си бракми.
— Съмнявам се — поклати глава Ричър. — Според мен старците не си падат по нощни разходки, а още по-малко изгарят жени в подпалени коли. Разбираш, предполагам, че колата е била подпалена в присъствието на цялата група. Драснали са ѝ клечката и са изчакали да се уверят, че всичко ще свърши както трябва.
— Е, хубаво, значи не е бил местен старец — отстъпи Соренсън. — Бил е градски човек.
— От място, където функционират таксиметрови компании, сервизи, офиси и летище — добави Ричър. — Може би с население от над милион и половина души. Алън Кинг спомена тази цифра. Каза, че живее на едно място с още милион и половина граждани.
— Това е интересно. Освен ако не се окаже подвеждаща информация.
— Според мен не беше. Не мисля, че играеха по предварителен сценарий. Общо взето, бяха бързи и интелигентни, но въпросът беше зададен спонтанно и получи спонтанен отговор. Без време за обмисляне. Прекалено гладък беше, за да е лъжа. Лъжите им бяха по-бавни и по-тромави.
— Нещо друго?
— В един момент Маккуин използва дума, която ми прозвуча странно. Аз бях скептичен по отношение на знака, който указваше бензиностанция след изхода на магистралата. Но той се оказа верен, а Маккуин подхвърли:
— Какво означава това?
— Не съм сигурен. По време на военното ми обучение ни съветваха да внимаваме за странни думи и изрази. Руснаците имат езикови школи, където обръщат внимание на изразяването, акцентите, диалектите и тъй нататък. Но и те не могат да избегнат употребата на странни или неподходящи думи. По тази причина за миг се запитах дали Маккуин не е чужденец.
Соренсън не каза нищо. Гледаше напред и продължаваше да натиска газта.
— Маккуин имаше ли акцент?
— Никакъв — поклати глава Ричър. — Говореше като типичен американец.
— А приличаше ли на чужденец?
— Не бих казал. Бял мъж, над метър и осемдесет, руса коса, сини очи, стройна фигура, с дълги крайници. Изглеждаше малко флегматичен, но когато измъкна пистолета си и после, докато тичаше към колата, се разбра, че е пъргав и атлетичен.
— Ясно — кимна Соренсън. — В такъв случай един малко по-изкуствен израз не значи нищо.
— Значи нещо, след като знаем професията на жертвата — поклати глава Ричър. — Той със сигурност е имал многобройни контакти с чужденци.
— В качеството си на търговски аташе, така ли?
— Някога да си срещала търговски аташе? — погледна я Ричър.
— Не.
— И аз не съм. Но познавам хора, които са се представяли за такива.
— Какво означава това?
— От колко помощ се нуждае „Кока-Кола“, за да продава продукцията си по света? От малко, нали? Общо взето, американските стоки говорят сами за себе си, но въпреки това в щата на всяко посолство има по един търговски аташе.
— Какво искаш да кажеш?
— Виждала ли си някога офис на търговски аташе? Аз да. Бил съм в два такива офиса. Прозорците им гледат към задния двор, а не към улицата. Приличат на фарадееви кафези. Четири пъти на ден ги проверяват за подслушвателни устройства. Чувал съм, че формулата на „Кока-Кола“ се пази в тайна, но това ми се струва прекалено.
— Прикритие за друга дейност?
— Точно така — кимна Ричър. — Всеки резидент на ЦРУ по света нарича себе си „търговски аташе“.
