— Какво искаш да кажеш? Че Маккуин е бивш военен? Или бивш полицай?
— Едва след това спомена за доверието — замислено промълви Ричър, без да отговори на въпроса ѝ. — Каза го така, сякаш е достоен за доверие. Но после стреля по мен и не ме улучи.
— В такъв случай едва ли е бивш военен или бивш полицай. Щом е бил слаб стрелец.
— Напротив, може би беше отличен стрелец.
— Но нали е стрелял от три метра? Как тогава няма да те улучи?
— Може би нарочно.
Соренсън замълча.
— Тогава изобщо не се замислих — добави Ричър. — Просто бях доволен, че съм жив. Но изстрелът беше прекалено неточен. Куршумът мина на цели трийсет сантиметра над главата ми. А може би и повече. Още помня какво казах на съдържателя: „Нямаше да те улучи дори да се беше покатерил на бюрото си“. Ставаше въпрос за десетина градуса над целта. По-скоро единайсет и нещо, ако трябва да бъда точен.
— На харизан кон не му се гледат зъбите.
— Говоря сериозно. А имаше и още нещо. Той зае такава позиция, че да не мога да виждам колата.
— Е, и?
— Това означава, че и те не можеха да ме видят. Сякаш той не желаеше да разберат какво всъщност прави.
— Не те е улучил и толкова. Понякога се случва и на най-добрите.
— Не, мисля, че беше нарочно.
— Той е убил онзи човек в помпената станция, Ричър! А вероятно е убил и собствения си партньор, след което го е изгорил. Защо мислиш, че умишлено те е оставил жив? Какво те прави толкова специален за него?
— Има само един начин да разберем.
— Какъв?
— Дай ми телефонния си номер.
— Защо?
— Ще ми трябва.
— Забрави ли, че телефонът ми остана в къщата на Делфуенсо?
— Ще си го прибереш. Колата също. Ще възстановиш репутацията си, а дори нещо повече — ще се превърнеш в герой.
54
Размениха местата си. Соренсън седна зад волана и подкара към града. Кротко и внимателно, с не повече от деветдесет. Подминаха Син Сити, после соевите ниви, площадката със старата селскостопанска техника и още ниви. На кръстовището завиха надясно и след сто метра стигнаха до старата помпена станция. Соренсън отвори менюто на телефона на Гудман и се зае да разглежда списъка с последните обаждания и гласовата поща. Откри номера на Доусън, набра го и той вдигна почти веднага.
— Шериф Гудман?
— Не, обажда се Соренсън от Омаха. Друг път ще ти обясня защо използвам телефона на шерифа. Държа човека, когото издирвате. Можете да го приберете когато пожелаете.
— Къде си?
— При старата помпена станция.
— Стой там. След две минути сме при теб.
Деветдесет секунди по-късно Ричър отвори вратата и обяви:
— Е, готов съм за ареста.
Излезе на студа, прекоси пътеката и опря пръсти в бетонната стена на старата помпена станция. После се разкрачи, наведе се напред и прехвърли тежестта си на ръцете.
— Заеми позиция.
Соренсън се изправи на два метра зад него, хвана пистолета си с две ръце и го насочи в гърба му.
— Изглеждаш добре — подхвърли тя.
— Но не се чувствам добре.
— Желая ти късмет. Беше ми приятно в компанията ти.
— Още не сме приключили. Надявам се да те видя отново.
Останаха в тези пози. Бетонът беше студен. После Ричър долови свистенето на гуми по асфалта. Колата спря, вратите се отвориха. Извърна глава. Синята краун виктория на Доусън и Мичъл. Те изскочиха навън с развени сака, с пистолети в ръце и тържествуващи усмивки. Размениха си няколко думи със Соренсън.
Поздравления, благодарности. После обявиха, че поемат нещата в свои ръце. Ричър отново се обърна с лице към стената. Чу отдалечаващите се стъпки на Соренсън. Колата на Гудман изръмжа и потегли.
После настъпи тишина. Нарушавана единствено от ускореното дишане зад него и воя на студения вятър.
— Обърни се — заповяда един глас. Може би на Доусън. Или на Мичъл.
Ричър охотно се подчини. Пръстите му вече бяха изтръпнали, а раменете започваха да го болят. Оттласна се от стената, зае нормална стойка и се обърна. И двамата го държаха на мушка. Изглеждаха точно така, както ги беше видял през витрината на закусвалнята. На около четирийсет, със сини костюми, бели ризи и сини вратовръзки. Все още леко раздърпани, уморени и със зачервени лица. Може би малко повече уморени и зачервени поради усилията, които бяха положили. Най-сериозното им препятствие вероятно бе разправията с Пулър. Да се занимаваш с кретени не беше лесна работа.
По-високият и по-слаб рече:
— Казвам се Доусън. А това е партньорът ми Мичъл. Бихме желали да се качиш в колата.
— Нали сте наясно, че снощи видях Кинг и Маккуин за пръв път в живота си? — попита Ричър.
— Да, пътувал си на автостоп. Приемаме изцяло тази версия. В момента нямаме лоши чувства към теб въпреки номерата с откраднатата полицейска кола. А мистър Лестър е готов да ти прости за контузията.
— Каква контузия?
— Наранил си му единия крак — поясни Мичъл. — А вероятно и чувствата.
— Значи всичко е наред?
— Абсолютно.
— Тогава защо ме арестувате?
— Не те арестуваме — отвърна Доусън. — Технически погледнато.
— Значи ме арестувате нетехнически?
— Последните законови промени ни дават изключително големи права. Оторизирани сме да ги използваме.
— Без да ми обясните какви са?
