— От теб се изисква да ни сътрудничиш по всички въпроси, свързани с националната сигурност. А от нас — да се погрижим с всички средства за собствената ти сигурност.
— В смисъл?
— В смисъл, че си се забъркал в неща, които не разбираш.
— Значи ми правите услуга, така ли?
— Именно — кимна Доусън.
Ричър се качи в колата. Отзад. Без белезници. Без никакви други ограничителни средства, ако не се броеше предпазният колан, който го помолиха да си сложи. Обясниха му, че това е политика на Бюрото, целяща максималната сигурност на водача и пътниците. Той беше почти сигурен, че задните врати не се отварят отвътре, но не му пукаше. Нямаше никакво намерение да скача в движение.
Зад волана седна Мичъл, който потегли на изток към кръстовището, а след това на юг към вътрешността на щата. Доусън седеше до него, а Ричър гледаше през прозореца. Искаше да запомни пътя, по който се движеха. Второстепенният двупосочен път на юг беше горе-долу същият като онзи, който водеше на север. Тук липсваше еквивалент на Син Сити, но пейзажът му беше познат. Голи и замръзнали поля, малка горичка, няколко стари хамбара, тук-там по някой магазин за хранителни стоки, разхвърлян двор, в който продаваха гуми за трактори втора употреба. Имаше дори реплика на онзи тъжен плац с употребявана селскостопанска техника. Същата запуснатост, същата ръжда. Такива бяха последиците от пренасищането на пазара.
— Къде отиваме? — попита Ричър. Чувстваше се длъжен да зададе този въпрос. Рано или късно, в името на доброто възпитание.
Доусън тръсна глава да прогони дрямката.
— Ще видиш — отвърна той.
Това, което Ричър видя, беше останалата част от Небраска и доста внушителна част от Канзас. Общ пробег близо петстотин километра. Малко след като пресякоха границата между двата щата, отбиха за късен обяд. Доусън избра един „Макдоналдс“, който имаше гише за коли. Соренсън беше направила същото в Айова. Може би ФБР имаше официална политика относно храненето, помисли си Ричър.
През останалата част от пътуването Ричър просто дремеше. Думата
После завиха на изток по междущатската магистрала в посока Канзас Сити, Мисури. Според историята, която Ричър познаваше много добре, той бе основан през 1831 г. Наричаха го Града на фонтаните или Париж на Средния запад. Имаше добър отбор по бейзбол, станал световен шампион през 1985-а. И страхотни играчи като Джордж Брет, Франк Уайт и Брет Сейбърхейгън.
Пощенски код 816.
Населението му беше преброявано по няколко различни начина. Местните фукльовци винаги държаха да се включват всички предградия и околни селища.
Но повечето хора бяха единодушни, че в същинския Канзас Сити, Мисури, живеят около милион и половина души.
55
Архитектурата и видът на тази междущатска магистрала бяха идентични с предишната, успоредна на нея, но на двеста и петдесет километра в северна посока. Двете бяха еднакво прави, широки и гладки, с нарядко разположени изходи, предшествани от същите билбордове и сини табели, съдържащи колкото информация, толкова и изкушение. И тук част от изходите бяха реални, а други измамни. Синята краун виктория бучеше монотонно, а Доусън и Мичъл продължаваха да пазят мълчание. Ричър седеше с изправен гръб на удобната задна седалка, пристегнат с колана. Наблюдаваше банкета и гладкото платно, което опираше чак в хоризонта. На изток се смрачаваше. Зимният ден беше към края си. Слънцето, което беше изгряло над изпепелената импала, вече чезнеше някъде зад гърба му.
После усети как колата леко намалява скоростта, току-що подминала един пътен знак с наименование, което му беше непознато. На сините табели непосредствено след него бяха изрисувани знаци за гориво и храна, но не и за преспиване. Но такъв знак несъмнено беше съществувал доскоро, защото табелата му беше празна, покрита с наскоро положен слой синя боя, който се различаваше от предишния. Може би фалит или корпоративна реорганизация. Може би смърт на някой от собствениците.
Или пък нещо друго, по-комплицирано.
